Двата живота

Така... това е моята историйка, която се реших да пусна благодарение на Гери (Erizea), която е и мой редактор. Незнам дали ще ви хареса и затова засега пускам само първа глава.
Чакам коментарите ви и ако ви допадне ще продължа с главите.


1

Две светещи точки се приближаваха към нея в мрака. На една крачка разстояние те спряха и момичето забеляза, че това са две ярки сини очи, а притежателят им беше точно пред нея. Той погледна право в очите й :
- Ти си избрана, ти си една от нас. – силният строг глас достигна до всяко кътче на съзнанието й.
Тръпки полазиха по цялото й тяло, когато непознатия сложи ръцете си на раменете й. Болка и паника обгърнаха съзнанието на момичето. Тя се опита да извика, но писъка й не се чу. Изведнъж болката изчезна и познато чувство се разля по тялото й. Усещаше как спокойна студена вода я обгръща. Тя не можеше да си поеме въздух. Сърцето й биеше лудо. Бързо се надигна, вдиша шумно и осъзна, че е била заспала във ваната. Сега мека пяна с аромат на рози обгръщаше раменете й . Припомни си съня и бързо се огледа дали е сама. Излезе от ваната и се загърна с халата си. Имаше чувството, че някой я наблюдава. Бавно отвори вратата на банята и кожта й настръхна, въпреки че не беше студено. Отиде в стаята си и бързо се облече. Погледа й се прикова от някакво шишенце оставено на масата. То беше зелено и изписано със странни символи. В съзнанието и се появи друг, по-студен и силен глас от този в съня й.
- Изпии го, изпии го... – нашепваше гласа заповеднически.
Ръцете й се разтрепераха, тялото и бе обгърнато от смразяващо присъствие. Тя се бореше с появилото се желание да отпие от течността.Силен прилив на болка завладя съзнанието й . Това сломи и последните й опити за съпротива. Момичето погледна шишето и дългите й нежни пръсти се обвиха около него. Всичко в нея се противеше на последвалите действия – тя вдигна бутилката и отпи. Парещата течност докосна устните й – една малка глътка. Усещаше как силите я напускат, чуваше как сърцето й бие готово да се пръсне.

* * *

Той вървеше забързан към дома й. Знаеше, че ендерите вече са разбрали, че тя е една от избраните. Не се съмняваше, че Уъргот ще се опита да я убие и при тази мисъл забърза още повече. Изведнъж почувства силна болка и осъзна, че е закъснял.
В ролята си на нейн пазител, той усещаше чувствата й. Не трябваше да позволява това де се случи. Без да се замисли, че някой може да го види, момчето затвори очи и сребърно сияние обгърна тялото му. Когато след миг сиянието изчезна той се намираше в дома й . Затича се към стаята й и рязко отвори вратата. Вече беше късно. Момичето гледаше втренчено в малкото шишенце, което държеше в ръката си, а тапата му се намираше на пода. Тя пребледня и един безпомощен стон се изтръгна от устните й. Той се затича към нея и успя навреме да я хване през кръста точно преди да падне на пода.
Младежа се загледа в нея. Тя беше толкова красива. Имаше дълга до кръста права черна коса, лицето и беше бледо, а устните и бяха леко червени. Сиво-сините й очи се взираха безизразно в неговите. Погледа му се плъзна надолу по тялото й – имаше изящна тънка талия, недобре прикрита под полупрозрачно потниче, а краката и бяха дълги и перфектно оформени.
Чу се силен трясък и звънлив звук от разпиляни стъкла. Това го извади от унеса му – той видя, че момичето бе изпуснало шишенцето на пода и от удара то се беше разбило на хиляди парченца, а зеленикавата течност се беше разляла. Той хвана китката й и провери пулса й, който едва се усещаше. Вдигна я на ръце когато тя изведнъж се изви в силната му хватка и изкрещя отчаяно.
- Ерън ... не... – извика той и се опита да я задържи. Само след миг всичко утихна. Момичето се отпусна безжизнено в ръцете му. Гняв и болка изпълниха съзнанието му. Той знаеше, че тя вече не чувства нито болка, нито страх, нито може да го чуе. Тя умря в ръцете му.

Ето я и втората глава.


2

Той я постави внимателно на леглото и седна на края му. Ръцете му трепереха.Това не трябваше да се случи. Не можеше да е истина Момчето затвори очи – беше провалил мисията. Извърна поглед към Ерън – все още можеше да поправи грешката си. Но тогава тя никога нямаше да бъде същата – живота й коренно щеше да се промени. Нямаше друг избор. Добре знаеше, че има само един начин да я върне към живота. Тя трябваше да стане като него - да стане една от тях.
Ерън беше белязана още от раждането си – тя бе избрана да стане един от главните магове на Спайърсуинд – столицата на уискърсите. Но сега беше мъртва и единствения начин да я спаси бе тя да стане друид.
Момчето си пое дълбоко дъх - знаше,че колкото по-бързо действа толкова по-голям е шанса й. Той нежно я вдигна от леглото на ръце, затвори очи и мекото сребърно сияние ги обгърна.

* * *

Озоваха се в края на огромна поляна. Слънцето едва изгряваше.Точно пред тях се намираше Античната гора – гората, в чиято сърцевина беше скрит свещения кръг. Достъп до нея имаха само друидите от високо ниво, какъвто беше и той. Момчето внимателно постави Ерън на меката, покрита с ароматни цветя трева и тръгна към гората. Мина покрай два вековни дъба и веднага усети защитното поле - то се появи пред него гъвкаво и неуязвимо. Приличащо на стъкло, полето изпиваше всичката енергия на приближилите се до него врагове,отнемаше магическите им сили и ги оставяше в безсъзнание.
Младият друид знаеше това и когато се приближи на две крачки от него вдигна ръка и започна да нашепва напевно заклинание на древния език на уискърсите. Той повтаряше заклинанието отначало бавно и тихо но постепенно увеличи темпото и силата на гласа си. В миг защитното поле се огъна и се пръсна на хиляди парчета.
Той бързо се върна при момичето на поляната. Погледа му се спря на посинелите устни и бледото й лице. Знаеше, че всяка изгубена минута намалява шанса й. Ярка светлина проблясна за миг около него. Зениците на кристално сините му очи рязко се свиха до две вертикални цепки. Сега той се извисяваше с половин метър повече от нормалния си ръст, ръцете му бяха станали по мускулести,а лицето му бе придобило котешки очертания. Но не само това го отличаваше от обикновените хора – рефлексите му бяха станали по-бързи, движенията – ловки и грациозни,а зрението му беше станало пет пъти по силно – можеше дори да вижда в тъмното . Той с лекота я вдигна от земята, премина покрай двата вековни дъба и пое към самото сърце на гората. Веднага след тях защитното поле се пяви сякаш от нищото.

* * *

Момчето наближаваше целта си. Вървеше вече почти цял ден без почивка с Ерън на ръце. Усещаше как силите го напускат, но не биваше да спира – не и когато беше толкова близо. Оставаше му само половин час път, но и това му се струваше много. С всяка изминала минута чувстваше все повече умората. Мускулите на ръцете му се бяха схванали, краката го боляха, а устните му бяха пресъхнали. Но не биваше да се бави. Всяка минута беше ценна.Той погледна бледото лице на момичето в ръцете си и това му вдъхна нови сили – трябваше да побърза заради нея.
След около тридесет минути, когато слънцето вече залязваше, той стигна до малка кръгла поляна. В средата й се намираше монументална арка със седем големи аметистови колони - колоните на седемте велики мага. Те били първите уискърси, които поели пътя на друидството. За да последват и други примера им и за да запазят спомена за себе си жив те решили да построят това място и след смъртта им част отдушите им и от магическата им мощ да се запази в колоните. Те бяха изписани от горе до долу с древни символи, които проблясваха в зелено. Момчето мина под свода на арката и се озова пред кръгла гладка скала, в която беше вграден смарагдов кръг. Той, подобно на колните, също бе изписан с древни знаци.
Младия друид се доближи до кръга. Знаеше, че съдбата й зависи от одобрението на висшите магове. Той внимателно постави момичето на скалата. Силна светлина проблясна и тялото й се издигна на две педи от камъка.

3

Внезапно от всяка от колоните проблясна сноп зелена светлина, който достигна до нея. Тя рязко отвори очи. Младежът се стресна от това действие и се отдръпна настрани. Сега всичко зависеше от Седемте велики мага. Те щяха да решат дали Ерън е достойна да стане друид. Дали е достойна да живее отново.

Времето бавно минаваше. Мат седеше на земята и не изпускаше от поглед момичето. Имаше нужда да възвърне силите си, но не можеше да си позволи да медитира. Напрежението държеше сетивата му изострени и той се чувстваше все по-уморен. Не беше ял цял ден и това допълнително беше изтощило тялото му. Той се отпусна и потъна в спомени.

Изведнъж светлината рязко спря и тялото на момичето падна на скалата. Мат стреснато отвори очи, стана и бавно се приближи до нея. Погали косите й и прошепна:
- Ерън, чуваш ли ме?
Момичето рязко отвори очите си, през ирисите на които проблясна зелена светлина и момчето инстиктивн дръпна ръката си.
Тя лежеше скована на скалата. Нямаше представа къде е, нито как се е озовала на това място. Погледна към звездното небе и погледа й се прикова от прелитащ бухал. Очите й мигновенно фокусираха и тя можеше да различи всяко перце по птицата. Осъзнавайки, че това не е нормално, тя уплашено се обърна на другата страна, където погледа й се спря на стоящото до нея момче.
- Какво...Мат? – тя разпозна друида и бързо се наддигна от скалата.- Аз...какво е станало с мен...- заекна тя – къде съм?
Ерън заоглежда странните колони с проблясващи знаци и монументалната арка. Усети силна болка в слепоочието си и се хвана за главата. Тя забеляза все още мъртвешки бледата си ръка. Погледна дланите си и разширените й от страха и объркването очи, погледнаха питащо друида.
- Ерън, ще ти обясня всичко, но сега трябва да дойдеш с мен. – каза момчето и я хвана за ръката. Тя бързо се дръпна:
- Кажи ми какво става тук...какво е това място... – момичето започна да се отдалечава от него.
- Ерън, моляте ела с мен. По късно ще ти обясня.
Близо до тях прелетя светулка. Периферното й зрение я засече. Тя се обърна към насекомото и очите й веднага фокусираха изящните му крилца. Изведнъж пърхащ шум изпълни съзнанието й. Тя се хвана за главата – не можеше да разбере какво става с нея. Сетивата й бяха толкова объркани – не можеше да ги контролира. Пулсиращата болка в слепоочията й се увеличаваше и тя започна да чува хаотични шумове.
- Какво става с мен? – изкрещя тя и очите й се насълзиха.
- Спокойно, мога да ти помогна – пристъпи към нея той и я хвана ръката й над лаката – само ми се довери и ела с мен.
Чак сега Ерън забеляза котешките очертания на лицето му.
- Не ме докосвай – прошепна тя и се дръпна настрани. – Стой далече от мен.
Тя започна да се отдалечава от него ходейки назад, докато не стигна до една от колоните.
- Не почакай... – извика й Мат и тръгна към нея.
Момичето цялото трепереше. Незнаеше къде се намира, как се е озовала на това място. Съзнанието й беше напълно объркано – неможеше да си спомни дори какво се е случило преди да се озове тук. В главата й цареше пълен хаос, мислите й бяха толкова объркани. Искаше да избяга. Да избяга от този кошмар. И без да се замисля, тя се обърна и се затича към гората.
- Ерън, недей...спри!- чуваше виковете му зад гърба си. Тя премина поляната и навлезе в гъстата гора. Можеше да усети присъствието му точно зад себе си – още едно от нещата, които не можеше да си обясни както и това защо може да вижада в тъмната гора.
- Ерън...Ерън...спри, ще ти обясня всичко. – тя чу гласа му приближаващ се до нея и се затича още по-бързо . Не усещаше болката в главата си – паника и страх обгръщаха съзнанието й и притъпяваха останалите й емоции. Тя не можеше да контролира действията си. Просто задвижвана от някакъв инстинкт се луташе между дърветата.

Мат тичаше бързо през гората, опитвайки се да намери следите й. Трябваше да я хване още при арката, дори да се беше наложило насила да я отведе. Тялото му сякаш избледня, изви се и след части от секундата на земята стъпиха четири масивни лапи. Огромната котка с проблясващи в тъмнината сини очи се спря и подуши въздуха. Сега знаеше точно откъде е минало момичето. Бързо се огледа и тръгна по следите й.

* * *

В този момент изгубила чувството, че някой я преследва, Ерън забави крачка изморена. Едва си поемаше дъх. Ослуша се и единственото което можа да чуе в притихналата гора бяха ударите на сърцето й. Някаква птица изкрещя зад нея и тя се обърна светкавично. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне – усещаше силните му удари в главата си. Друг рязък шум зад гърба й наруши тишината. Ерън бързо се обърна и погледа й долови едва забележимо движение. Без да се замисли тя се затича в противоположната посока. Очите на момичето бяха пълни със сълзи, които се стичаха по лицето й. Те затрудняваха зрението й, тя не видя един обрасъл с брашлян, паднал на земята дънер и се спъна в него. Нови сълзи напълниха очите и един стон се изтръгна от гърлото й. Ерън бавно се изправи и тръгна предпазливо напред, трескаво оглеждайки се на всички посоки. Тялото й трепереше неудържимо – не знаеше какво да прави, на къде да тръгне. Цялото й същество беше погълнато от безумен страх. Точно пред нея сякаш от нищото изкочи една голяма котка. Масивните й лапи потъваха в меката трева. Влудяващо сините й очи се впиха в нейните. Но те не излъчваха злоба – погледа на животното беше спокоен – сякаш икаше да й каже нещо. Но тя не забеляза това - нова вълна от страх я обзе, когато животно изхъхка нещо. Но не я стресна факта, че то издава звуци. Уплаши я това, че тя го разбираше – огромната котка викаше името й. Ерън вцепенена отстъпи назад. Понечи да се обърне и да побягне, но животното усети предстоящото й действие и с един голям скок се хвърли върху нея, поваляйки я на земята. Последното нещо, което видя девойката, бяха две сини котешки очи проницателно взиращи се в нея. След това, дали от удара или от обзелия я неконтролируем страх тя загуби съзнание.
Хищника притвори очи, тялото му се трансформира и той прие чвешкия си облик. Мат докосна мократо от сълзи лице на момичето под себе си. Не биваше да става така – сега тя бе по-объркана от всякога. Той се отдръпна от нея и я вдигна от земята. В този момент благословеше предимството на защитното заклинание на Античната гора – въпреки, че не беше възможно да се телепортираш в сърцевината й, изходното телепортиране към която и да е точка от света бе позволено. Мекото сребърно сияние ги обгърна и те се озоваха до една стара желязна ограда с малка орнаментирана порта. Момчето бутна с крак портата, мина по една каменна пътека и застана пред вратата на голяма двуетажна къща. Тази къща се намираше в един от големите градове на уискърсите – Мраморния град. Както всички останали постройки в града и тя беше направена от бял мрамор и абаносово дърво.
Мат притисна Ерън до себе си, освобождавайки едната си ръка и постави дланта си на абаносовата врата. Тя, сякаш разпознала собственика си, безшумно се отвори. Друида подхвана пак момичето и влезе в къщата, мина през входната зала и изкачи стълбите водещи към втория етаж. Насочи към стаята в дъното на коридора, отвори вратата с крак и влезе вътре. В ъгъла до големия прозорец се намираше широко балдахиново легло с дълги бродирани завеси с цвят шампанско. Той остави момичето върху леглото и внимателно я зави с едно избродирано одеало. Мат прокара пръсти през черната й коса, след което излезе от стаята, заключвайки вратата със заклинание.

4

Слънцето си пробиваше трудно път през гъстите дървета и няколко закачливи лъча се процеждаха на тънки ивици в стаята. Беше сутрин и многобройните птички пееха весело, скрити в големите корони на дърветата, огласяйки цялата гора. Един от палавите лъчи се заигра с кичур от косата на момичето, което седеше на перваза на прозореца и любопитно изучаваше околността. Ерън облегна гърба си на страничната абаносова рамка и качи краката си на перваза. Тя много обичаше да стои така в къщи. Особено през ноща когато не можеше да заспи сядаше на прозореца в стаята си по същия начин и гледаше замечтано навън. Обичаше хлядният нощен вятър да си играе с косата й. Отпускаше се когато гледаше обсипаното със звезди небе и чуваше крясъците на кукумявките. Някои хора се страхуваха от тези птици, но тя изпитваше странно спокойствие, когато чуваше как виковете им разцепват тишината.
Вратата тихо се отвори.
- Заключил си ме. – каза тя без да се обръща към него. Можеше ясно да различи чертите му в отражението в стъклото.
- Щеше да избягаш. – отвърна й спокойно Мат.
- И къде щях да отида? Нека да не забравяме, че ти се погрижи да бъда в безсъзнание.
- Виждам, че новата страна от характера ти започва да се проявява. Скоро ще се научиш да владееш дарбата си.
- Каза, че ще ми обясниш всичко. Надявам се да имаш правдоподобно обяснение, за това, което става с мен.- тя се обърна към него и го погледна очакващо.
Мат застана до прозореца, на който седеше момичето и се загледа в красивия изгрев.
- Ще се опитам да ти обясня всичко накратко. Още от създаването на света съществуват три раси – тази на хората, уискърсите и ендерите. Уискърсите са подобни на нас хората, но имат котешки черти – изпито лице, вертикални цепки вместо зеници, като очите на всички са сини. Те естествено са доста по-ловки и бързи от нас и могат да се превръщат в котки, но не каквито ги познаваме ние хората. Ендерите пък приличат на вълци – лицето им наподобява вълчето, очите им са кърваво червени и както уискърсите имат бързи рефлекси, силно обоняние и могат да се превръщат в съответното животно - вълк. В миналото - преди много векове, и трите раси са живяли заедно в едни и същи градове. Разбирали са се отлично и навсякъде е царял мир и спокоиствие. Докато не възникнало друидството. Уискърсите и ендерите можели да правят магии, но хората били безмощни. Те се чувствали изолирани и започнали да се отдалечават от другите раси. Тогава седем могъщи магьосника – уискърси – обединили знанията си и след много усилия, чрез сложни магии, които не са напълно разгадани и до днес, те създали дуидството. То позволява на хората да използват магия и да се превръщат в една от двете раси, както и в съответния представител животно – котка или вълк. По онова време всеки, който желаел можел да стане друид. Но човешката раса започнала да злоупотребява с дадената й магия. Все повече алчни за власт хора започнали да встъпват в друидството. Те се обединили под формата на таен съюз с цел да премахнат водачите на останалите две раси и да ги завладеят. Разразила битка, която скоро преминала в ожесточена война между трите раси. Жертвите от тази война били хиляди невинни. От тогава те живеят разделени, като ендерите и уискърсите крият съществуването на градовете си чрез сложни магии. След края на войната Седемте велики мага построили голяма арка със седем аметистови колони, наречена Великата арка. Чрез нея човек можел да стане друид от страната на уискърсите. Във всяка от колоните след смъртта великите магове остава час от душата и магическата им мощ. Те направили магия на арката – когато някой иска да сатне друид, той бива преценяван и ако притежава нужните качества и не таи в сърцето си злоба и алчност, той бива одобрен.
В днешни времена са останали само няколко легенди, които да напомнят на хората за миналото. В египетските пирамиди също е останал спомен – богвете. Бога на ендерите е бог Анубс, познат на хората като бога на задгробния живот. За него в днешно време се спори дали главата му е на чакал или на куче, но всъщност той представлява човек с глава на вълк. Богинята на уискърсите също е от египетската митология - богинята Баст, която е изобразявана като жена с глава на котка. Всички други спомени за миналото са заличени или от расите или от времето. - той обърна погледа си към момичето, което го гледаше внимателно. - Уискърсите и ендерите и досега помнят войната и продължават да враждуват помежду си. Даже сме пред прага на нова война, която заплашва да бъде също толкова разрушителна. Ендерите все още прехвърлят вината за случилото се върху уискърсите, защото те са създали друидството и са предоствили възможността на хората да владеят магията. Пък и новият им водач – Уъргот – е по алчен и от дявола и отдавна е хвърлил око на земите на уискърсите.
- И очакваш да ти поваярвам на всичко това? – прекъсна го Ерън – Дори и да е така аз какво общо имам тук?
- Ти беше белязана още от раждането си да станеш един от главните магове на Спайърсуинд – столицата на уискърсите. – продължи той - Съветът на главните магове е една от най-силние защити на расата – те са едни от най-способните магьосници. Аз, като един от висшите друиди, бях избран да те наблюдавам и пазя. Бе ми направена магия, която ми позволява да усещам чувствата ти. Но в деня в който отключихме дарбата ти чрез съня, Уъргот бе разбрал за плановете ни и беше пратил един от най-доверените си хора да те убие – за него всеки нов член на съвета е заплаха да провали плановете му. Тогава ми бе наредено веднага да те доведа тук преди да са стигнали до теб. Но закъснях... ти умря. – Ерън го погледна невярващо.
- Но аз съм жива. – каза тихо тя – Ето ме седя тук пред теб, говоря с теб...
- Аз те спасих. Знаех, че претежаваш нужните качества след като беше избрана за главен маг. Не можех да понеса мисълта, че си умряла заради мен .... – той извърна погледа си на другата страна – Реших да те направя друид – също като мен. Това беше единствения начин да те върна към живота.
- Казваш, че съм била мъртва, а ти си ме съживил като си ме направил друид? – момичето все още не можеше да повярва на думите му.
- Да, занесох те в Античната гора където се намира Великата арка. Ти получи одобрение от Седемте велики мага и встъпи в друидството. След това се опита да избягаш от мен. Признавам ти, за човек, който е бил мъртъв цял ден се справи доста добре.
- Не е забавно – каза тя – А какво е това място? Къде се намирам?
- Това е Мраморният град – един от главните градове на уискърсите. Той се състои от множество големи къщи разпръснати из гората. Те са свързани чрез малки, едва забележими пътечки. Само в централната част на града се оформят улици извеждащи до големия централен площад, където се състоят градските събрания. А тази къща е принадлежала на пра-пра-пра дядо ми, който е бил уискърс. Днес ще те разведа из града и ще те представя на местния съвет. Но преди това трябва да ти направим астрална близначка, която да прикрива отсъствието ти и да отидем до вас, за да си вземеш дрехи. – каза Мат и подаде ръка на момичето, което слезе от перваза.
- Астрална близначка?! Все още немога да повярвам на думите ти. Цялата тази история за три раси, за някаква война и това, че съм умряла... Не това не може да е истина. Трябва да има друго смислено обяснение за случващото се. – каза Ерън и застана пред момчето.
- Сега ще ти докажа, че всичко което ти казах е истина. Затвори очи и се отпусни.
Момичето, след кратко колебание, притвори очи. Друидът постави ръката си на челото й и тя усети изтръпване по цялото си тяло. Усещаше, че някой се рови из мислите и чувствата й. Изведнъж тя несъзнателно потрепера – имаше чувството, че нещо се откъсна от нея. Изтръпването спря и тя бавно отвори очи. Точно до нея стоеше момиче с дълга черна коса и сиво-сини очи. Тя остана вцепенена, когато разбра, че момичето е направо нейно копие. Огледа я от долу до горе – нямаше ни най-малка разлика – същата фигура, същите дрехи...
- Но...аз... Коя е тя? – попита объркано Ерън.
- Това е твое съвършено копие. Тя ще прикрива отсъствието ти пред родителите и приятелите ти. Има същите знания като теб, същите вкусове и навици. И както виждаш въобще не се различава от теб по външен вид. Каквото и да прави тя докато те няма, ти просто ще го знаеш вътрешно – ще знаеш какво е правила на училище, дали е излизала с приятелите си.... – каза й Мат. Момичето се усмихна на Ерън, която продължаваше да я гледа втренчено.
- А сега да се телепортираме и да ти съберем багажа – Мат хвана Ерън за ръката.
- Какво ще правим? – попита предпазливо тя.
- После ще ти обясня какво е телепортирането. Сега просто затвори очи и си мисли за стаята си. А ти – обърна се той към двойника – ще се телепортираш с нас.
След кратко колебание от страна на Ерън, тримата затвориха очи и мекото сребърно сияние ги обгърна.

5


- Ерън? – побутна я Мат.
Момичето отвори очи и с изненада осъзна, че наистина се намира в стаята си. Срещу нея на бюрото мързеливо се беше истегнал котарака й.
- Спайки! – извика тя и силно прегърна животното, което измяука недоволно разбудено от предобедната си дрямка. – Толкова ми липсваше пухчо!
- В апартамента няма никой. – каза другата Ерън.- Но трябва да побързате, защото усещам, че скоро ще се приберe.
- Хайде, събери си багажа.- каза Мат поемайки котето от ръцете на Ерън.
- Tова значи ли, че ще живея при теб?
- Временно. А сега побързай.
След десет минути, през половината от които се чудеше какви дрехи да си вземе, много мъки и тежка борба със сака, тя седна изморена на леглото. Мат я погледна въпросително:
- Готова ли си?
- Мисля, че да. Ох, щях да си забравя четката за коса! –момичето отвори едва едва ципа и я набута вътре.- Готово!
Тя прегърна котето си отново и му прошепна:
- Известно време няма да ме има, но ти ще се справиш и без мен, нали пухчо? Чао, Спайки, обичам те!
След което го погали по главата и му лепна една целувка.
- И аз те обичам, само не ме лигави .- каза то и няколко секунди момичето остана да го гледа оплашено, докато не се сети, че вече разбира котешки.
От коридора се чуха стъпки приближаващи към вратата и женски глас, който принадлежеше на майката на Ерън. Мат хвана дръжките на сака и дръпна рязко назад момичето, което изпусна котарака на земята. Двамата се се озоваха притиснати в отворения гардероб сред дрехите, а другата Ерън затръшна вратата му, точно когато майка й влезе в стаята.
- Как не я усетихме! – прошепна Мат на себе си.
- Искам да се сбогувам с нея! – каза Ерън и се опита да отвори вратата, но момчето я спря.
- Неможе! Ако ни види ще разбере тайната ни. Хайде да се телепортираме.
Ерън погледна през малкия процеп при вратата и видя как майка й си говори с близначката й. Тя сложи длан на дървото и тихо прошепна:
- Ще ми липсваш! – след което двамата се телепортираха.
Ерън внесе сака си в мраморната къща. Чак сега имаше възможността да огледа прекрасната входна зала и богато орнаметираното стълбище. Тя се спря пред него и прокара ръка по абаносовото дърво. Колко много обичаше големите стари къщи!
- Стаята в дъното е твоя. Бързо остави нещата си и ела да хапнем нещо. Днес имаме много работа. Освен, че трябва да ти покажа града, трябва и да се срещнем с един от старейшините. Вчера вечерта той се свърза с мен и ми каза, че има да ни казва нещо важно. – съобщи й Мат и се запъти към кухнята.
Ерън се изкачи по стълбите, стигна до стаята си и метна сака на леглото. Тя погледна през прозореца яркото слънце и се замисли за всичките неща, които и се случиха през тези дни. Още не можеше да осъзнае напълно разказа на момчето, описващ този странен свят, в който се намираше.До нея долетя гласа на Мат и тя се отправи към кухнята.
- Значи сега ще разгледаме центъра на града и ще се срещнем с някакъв старейшина. – каза тя довършвайки сандвича си.
- Да. И ще се запознаеш с двама мой приятели, които ще бъдат с нас на срещата – Роксане Еспиноза и Шейн Ууд.
- Какво име само... Еспиноза.
- Да тръгваме. – подкани я Мат .
До центъра на града стигнаха чрез телепортиране. Двамата друиди се отправиха по една тясна уличка, която и от двете си страни беше изпъстрена с различни магазни. На няколко пъти Мат направи забелешка на Ерън да не се взира така в лицата на уискърсите, но тя винаги, когато се разминеше с някои, го гледаше любопитно и втренчено. Докато зяпаше една стара уискърска и Мат й правеше поредната забелешка, погледа й бе привлечен от един магазин, който както отбеляза тя беше подобие на Антикварят.
- Искам да разгледам вътре. – каза момичето и се насочи към магазинчето следвана от друида.
Вътре осветлението беше приглушено, а във въздуха се носеше силен аромат едновременно на стари книги и на билки. На един от рафтовете беше претъпкано с всякакви по големина и форма шишенца пълни с разноцветни течности. На следващия имаше различни треви и цветове, който ухаеха великолепно. Ерън ги разгледа всичките, опита се да прочете странните надписи на табелките им и след това с нескрито любопитство се насочи към дъното на магазина, където се намираше голяма статуя на богинята Баст и други стари антики. Тя разгледа един медальон с капаче, на което беше издълбан също толкова странен надпис и релеф на слънце. До него се намираше прекрасна брошка представляваща преплетени сребърни и златни снобчета. По тях бяха прекрепени сини камъчета образуващи странна форма, която беше позната от някъде на момичето. Тя се вгледа внимателно в нея - имаше някакво особено привличане. Ерън я повдигна от рафта и видя, че от обратната й страна има дълъго около десет сантиетра острие от същия син камък.
- Позволява ви да я държите. Това е чудесно. – чу се зад нея висок мъжки глас и тя се обърна сепнато.
- Красива е, нали? От два века насам на никои не е позволявала да я докосне, без да му причини болка – тя сама избира собственика си . Дори аз изтръпвам при допира й. – продължи продавача – С това приспособление жените са прибирали косите си в стегнат кок. На света са останали само около пет такива. Другите са унищожени или загубени. Интересното е, че острието се използва за оръжие – той взе брошката от ръцете й, нави косата й в хубав кок и прекара острието през нея – но не може да навреди на собственика си.
Ерън се огледа в едно прашно огледало закачено на стената. Брошката й стоеше толкова добре...
- Това значи ли, че е избрала мен?
- Да. Може да я вземеш. Най-после след два века отново ще изпълнява предназначението си. Пази я, тя е силно оръжие. – каза той и изчезна между рафтовете. Ерън седя известно време пред огледалото и неможеше да пвярва, че брошката я е избрала. Мат се доближи до нея:
- Трябва да тръгваме. Ще закъснеем за срещата. Какво е това в косата ти?
- Продавача ми даде тази брошка и каза да я взема, но аз...
- Щом ти я е дал нека да тръгваме – каза той, хвана момичето за ръката и я изведе от магазина.
Вървяха около десет минути и стигнаха до някаква стара зграда. Рамката на вратата й беше изписана с древни символи. Мат въведе вътре момичето. Двамата се изкачих по някакви стари стълби. Вървяха по тясно коридорче отрупано с красиви пейзажи и портрети и влязоха в стаята намираща се в дъното. Вътре ги чакаше стар уискърс, загърнат с дълго до пода черно наметало. Хипнотичните му сини очи се впиха в двамата младежи и радосна усмивка се прокрадна на лицето му.
- Мат, радвам се да те видя отново. А ти трябва да си Ерън. – обърна се той към момичето. – Аз съм един от старейшините на Спайърсуинд. Всеки момент трябва да пристигнат и г-ца Еспиноза и г-н Ууд. Днес те бяха на мисия, но вече трябваше да са дошли... – страннен звук се чу откъм коридора и той се обърна към вратата.
- Закъсняхме! Мръдни... ох много си некадърен!
- Господин Ууд, Госпожице Еспиноза, влезте. – каза Старейшината и Ерън и Мат се обърнаха към посоката на шума. Вратата се отвори и вътре влезе едно високо момиче с дълга до раменете кестенява коса, завършваща на едри къдрици. Тя огледа стаята с топлите си кафяви очи и застана до Ерън. Последва я чернокосо момче с пъстри очи, което леко накуцваше с десния си крак.
- Наричайте ме Роксане. – обърна се тя към старейшината.
- Тогава, г-це Роксане, постарайте се да не закъснявате повече.- отвърна й спокоино той.
- Вината не беше моя! Забавихме се на мисията заради това, че Шейн не знае как да отбива заклинания.
- Аз ли незнам!? Сега накуцвам заради теб, защото си прекалено тъпа и постоянно се нещо не ти изнася! ”Няма да търся амолета, защото ще ми се издраска маникюра... Няма да те прикривам, защото ако се бия с някои ще ми се развали новата прическа...” – лигаво провлачи Шейн.
- О, така ли господин Лигльо! –обърна се тя заплашително към него - Не спори с мен! Както вече казах ти си некадърен и....
- Достатъчно г-це Роксане. Запознайте се с Ерън. – той направи жест с ръка към нея.
- Приятно ми е, аз съм Роксане. – Еспиноза погледна накриво Шейн, протегна ръка към момичето и сладкия й парфюм, който изглежда беше в доста голямо количество, я лъхна право в лицето.
- А аз съм Шейн. – здрависа се с нея момчето.
- Извиках ви тук – започна Старейшината - за да ви кажа нещо много важно.

6

- Както знаете отношенията ни с ендерите напоследак не са добри. Но имаме информация, че Уъргот е готов да води преговори. Това е и причината да ви повикам. След три дни ще има среща на друидите и Висшите магове в крепостта Ертсея. На нея ще се обсъди положението в което се намираме и възможността да се стигне до споразумение с ендерите. Срещата ще се проведе наобед. Също ще ви помоля да покажете на Ерън по важните заклинания до тогава и да я научите да се телепортра и трансформира.
- Но три дена са много малко време. – отбеляза Шейн когато излизаха от сградата.
- Е, все ще се справим. – каза Мат.
- Имам една идея! – извика Роксане – Какво ще кажете двамата с Шейн да се нанесем при вас през това време и да ви помогнем с обучението. Пък и ще ни е доста забавно заедно!
- Звучи добре! – зарадва се Ерън – Мат, какво мислиш за това?
- Става, само че един от вас ще трябва да спи на първия етаж в стаята за гости.
- Но на втория етаж има четири стай, нали? – попита Шейн.
- Да, но едната е заключена.
- Аз съм на втория етаж! – каза Роксане и изгледа строго Шейн, който тъкмо беше отворил уста готов да протестира. – А ние двамата ще отидем да си вземем багажа и ще доидем за вечеря.
- А ние ще направим бисквитки за десерт? – каза Ерън и им помаха преди да се телепортират.
- Тогава нека минем през магазина и да се прибираме. – каза Мат.
Из цялата къща се носеше приятен аромат на току що изпечени бисквитки. Ерън разбъркаваше ягодовата глазура, а Мат оправяше масата. На втория етаж Роксане тъкмо изкачи стълбите и се насочи към стаята си, чиято врата беше отворена:
- Какво правиш тук? Това е моята стая!
- О, така ли, аз дойдох тук пръв!
- Не ме интересува! Изнасяй се! – извика тя и му посочи вратата.
- Няма! Да не би малката принцеска да не може да спи в стаята за гости?
- Ще видиш ти кой е малка принцеска, мухльо такъв! – тя хвърли багажа си на пода и тръгна заплашително към Шейн.
- Ела да видим, въшлясала кранта такава!
- Не ме обиждай, мухльо! – погледна го тя разярено.
- Малиии, толкова си страшна, че чак въшките ти започнаха да изкачат от косата ти, кранто! Не се престаравай толкова, че ще ги прогониш завинаги!
- Достатъчно! – извика тя и насочи заклинанието си право в друида. Той полетя във въздуха, счупи прозореца, мина през клоните на стария дъб и падна в градината.
- Шейн! Добре ли си? – извика леко притиснено Роксане, подаваща се от счупения прозорец.
- Случайно да си чувала за заклинания за меко падане, тъпа кранто? – извика той, бавно се изправи и се запъти към кухнята. Същото стори и момичето.
Вече 10 минути откакто стояха на масата Шейн и Роксане не си проговориха. Момчето обсъждаше разпалено нещо с Мат, а тя гледаше отнесено в големия часовник в края на кухнята.
- Кранто, добре ли си? – попита я Шейн ухилено и размаха ръка пред лицето й.
- Да, мухльо!
- Не ме наричай мухльо!
- А ти защо ме наричаш кранта?!
Шейн вече ставаше от масата готов за нов сблъсък, когато Ерън рязко се израви и извика:
- Спрете! Защо винаги се карате? Не може ли поне половин час да стоите спокойно?
В кухнята настана пълна тишина. Двамата друиди бяха вперили опулен поглед в Ерън. Само едно тихо хихикане нарушаваше възникналата идилия.
- Ти пък какво се смееш?- обърна се тя към Мат, който прикриваше лицето си с ръце. – Говоря сериозно, а ти се смееш!
- Точно това е проблема – много си серозна. – каза й той, ставайки от стола.
- Ти пък си прекалено несериозен! Смееш се за щяло и нещяло!
- Мисля, че е време и ти да се поотпуснеш малко. – каза той, приближавайки я със странна усмивка.
- Виж, незнам какво си намислил, но номерът няма да мине! – извика му тя. В този момент Мат я сръчка в ребрата, повали я на земята и я притисна към пода.
- Приготви се да получиш голяма порция смях, мис Сериозност! – и друида започна да гъделичка момичето.
- Не... Спри!... – викаше Ерън едва поемайки си дъх от смях.
Роксане следаше с нескрит интерес разиграващата се сцена, докъто зоркия и поглед не забеляза Шейн, който беше придърпал към себе си купата с бисквитките, преполовявайки я.
- Значи така, а?! – застана тя до стола му ядосано – Възползаваш се от това, че се сбиха – момичето посочи Ерън и Мат, които се гъделичкаха и въргаляха по пода – и смяташ да изядеш всичките бисквитки без мен, нали?
Шейн я погледна най-напред отнесено, след това си придаде погнусена физиономия и каза лигаво:
- Но миличка, ако ядеш от вкусните сладки бисквитки с ягодова глазура, ще надебелееш и ще станеш въшлива кранта. Упс, забравих, че вече си такава, извинявай! – довърши той и се изсмя подло.
- Добре! Щом искаш всичко за себе си мухльо, имаш го! – Роксане разбута чашите от масата, помести купата настрани, хвана друида за яката и го метна отгоре.
- Сега ще имаш всичките бисквитки! – вбесеното момиче бръкна в купата, напълни шепата си и започна да тъпче бисквитките в устата му.
- Яж, прасе гнусно, па дано се спукаш! – викаше тя и продължаваше да го тъпче.
В опитите си да се освободи Шейн добара пудинга на масата и успя да загребе достатъчно в шепата си преди да го бутне на земята. Той хвана Роксане за косата придърпвайки главата й към себе си и замаза пудинга право върху новата й прическа. Тя нададе ужасен вик и бутна друида на пода. Той й се изхили подло, но смеха му секна когато Роксане изсипа каната с боровинковия сироп отгоре му. В това време Ерън се добра до падналия на земята пудинг и успя да накисне главата на Мат в него, печелейки си малко преднина.Тя се изправи и се засмя.
- О, ще видиш ти! – закани й се Мат – Нали знаеш, стават инциденти, хора се нагълтват със супа и умират от задавяне... – друида хвърли бърз поглед към масата. Той ловко се изправи и преди момичето да успее да реагира,я хвана за косата, повлече я към масата, и се опита да набута главата й в супника.
Така в продължение на час и половина четиримата друиди бесняха из къщата, докъто най-накрая не устанаха без сили. Мат нанесе още един удър на вратата на банята и се подпря на стената, дишайки тежко. Цялата му глава беше в пудинг, тениската му беше развлечена, на места дори раздрана от ноктите на Ерън. Отпред се мъдреше голямо розово петно от ягдовата глазура за бисквитките. Той сложи ръка на синината на гърба си , причинена му от удара с точилката, който му беше нанесло момичето.
От дугата страна Ерън затискаше вратата и също едва си поемаше дъх. Половината й коса беше накисната със супа и сред черните й кичури се мяркаше някое и друго фиде. Едната презрамка на потиника и беше скъсана, черния й анцук беше целия в брашно, а единия й чорап беше потънал в дълбока нелегалност някаде из стайте.
- Казах ти, че нама да ме стигнеш! – извика тя и се изсмя, но бързо се хвана за корема, усещайки неприятна болка. „Или заради гъделичкането, или заради заради ония юмрук, дето ми заби.” помисли си момичето .
- Ще те стигна, още не е късно, но мисля, че е по-добре да си дадем почивка и да слезем в кухнята.
Ерън се съгласи, отвори вратата и двамата бавно се насочиха към стълбите.
Долу кухнята бе заприличала на бойно поле. По целия под имаше разхвърляна храна, а стената беше изпръскана с ягодова глазура. Зад обърнатия диван се беше барикадирала Роксане, чиято коса се бе разчорлила и сплъстила на на бодлички от пудинга. От дугата страна на стаята зад масата се беше свил Шейн. Лицето му и цялата му риза бяха кърваво червени, заради засъхналия боровинков сок и по начина по който беше отпуснал глава настрани, човек би си помислил, че някои го е заклал.
- Примирие! – извика Роксане и се показа олюлявайки се иззад дивана.
- Примирие! – каза и Шейн и се запъти към нея накуцвайки с десния крак, както той отбеляза по-късно, който винаги си го отнясаше.
Ерън и Мат стояха посредата на стълбите и гледаха опулено опустошението.
- Не искам и да си помислям как ще изчистим после. – каза момчето.