Моите истории(измислени)

Това са моите истории. Пускам историйкта в няколко отделни поста, щото иначе не става. Малко е дълго за четене, но се надявам да го прочетете и да коментирате дали ви е харесало







Нощта се спускаше над Драконовия град . Нищо живо не се виждаше по улиците. Лекият вятър поклащаше клоните на дърветата и тревичките. Луната грееше ярко и осветяваше целия град.
Тъмна фигура вървеше в мрака.Стъпките и отекваха в пространството. Беше мъж или по точно момче.Той крачеше бързо. Изобщо не го интересуваше, че може да го чуят часовите.Навлезе в по осветена част на града. След малко излезе от града и се запъти към Драконовото езеро. Луната се отразяваше в спокойната вода. Момчето седна на пясъка и прегърна коленете си. Чувстваше се толкова самотен.....нямаше родители,нито приятели. Живееше в един брутален свят. Сойка изкряка в мрака. Момчето се сепна и се огледа. Не виждаше никои. Беше сам на пясъка и никой не го безпокоеше. Свали якето си и отиде до една скала. Облегна се на нея и се покри с връхната дреха. Затвори очи и след минути вече спеше. Сега той беше спокоен и необезпокояван, но какво ли щеше да стане на сутринта? Само утрото щеше да покаже това......
Слънцето едва се показваше на хоризонта когато момчето се събуди. Изправи се и изтупа пясъка от себе си. Запъти се към центъра на града. Там щеше да види Фонтана на смирението и щеше да излее мъката си чрез мълчание. Вървеше с наведен поглед, замислен и смирен.
- Внимавай къде вървиш! – каза някой.
Момчето вдигна поглед и видя, че пред него стеше високо и стройно момиче.Беше страшно красиво.Русите й коси се спускаха върху раменете, искрящите й очи бяха толкова омайващи!
- Съжлявам! – отвърна момчето. – Не исках.Просто......
- Просто трябва да внимаваш повече. - каза момичето и се усмихна. - Как се казваш?
- Името ми е Джонатан. - каза момчето.
- Моето е Анджелика Престън.Нямаш ли фамилия?
- Не. - отвърна момчето. - Трябва да вървя.
Двамата се разделиха. Имаше нещо в това момиче и момчето го знаеше. Продължи да върви все така умислен докато не стигна до фонтана. Седна на ръба и се замисли.....
"Ако някой можеше да види сълзите и света,който оставих зад мен. Ако някой можеше да чуе сърцето ми поне веднъж. И когато затворя очите си да видя приятелско лице и накрая да разбера, че не мога сам да продължа. Вървя надолу по улиците където животът беше млад и свободен. Самотен сам. Искам някой който да го види. Трябва ми някой, който да ме подкрепи."
Сега Джонатан се чувстваше по - добре. Огледа се в кристално чистата вода. Кестенявата му коса,която преди беше дълга до ушите му сега стигаше до раменете му. Кафевите му очи изразяваха честност, прямост, смирение и самота. Момчето се изправи и продължи пътя си. Вървеше видимо по - весел. Докато минаваше покрай група момчета те му се изсмяха, но той се постара да не им обръща внимание. Подмина ги все едно не ги познава и продължи да върви спокойно. Над главата му прелетя голяма сянка, но Джонатан не обърна никакво внимание. Сега се насочваше към улицата на блажените. Влезе през една стара дървена врата и се озова в заведение от Стария век. Седна на една от масите и взе менюто. След дълбок размисъл момчето реши да си вземе препечено месо от раци. След като поръчката беше дадена Джон се загледа на улицата отвън. Там хората се разхождаха по двойки, понякога и повече. Приказваха си и се смееха от сърце. Радваха се, че имат на кого да разчитат в труден момент. За нещастие Джон нямаше на кого да се опре и се оправяше сам в живота. Раците пристигнаха и след по - малко от 15 минути вече почти бяха свършили. След полвин час Джон вече беше готов и остави последните си пари на масата. Стана и излезе. Повървя още близо час когато се осъзна, че се е озовал в напълно непозната част от града. Стоеше на едно място и се оглеждаше притеснено. Как щеше да намери обратния път към езерото? Дали щеше да го намери? Търгна по някаква пътечка и скоро се озова на някаква улица с малки схлупени къщурки. Джонатан вървеше тихо и внимателно. Навсякъде всичко тънеше в мрак. Хората започваха да си шущукат щом той минеше покрай тях. Какво толковаха си говореха? Сякаш виждаха момче за пръв път? Стигна края на улицата. Това беше малка горичка. Изглеждаше красива и безопасна, затова Джонатан пристъпи в нея. Минути след като го направи пред него се изправиха двама младежи на около 19 или 20 години. И двамата бяха чернокоси с кафеви очи и бяха с две глави по - високи от него.
В ръката си единия държеше някаква пръчка, а другият имаше меч и в двете си ръце. Казваха се Алекто и Виктор. Двамата явно не искаха Джонатан да е при тях. Явно се намираше на тяхна територия. Той се опита да им обясни, че се изгубил но Виктор го нападна със светкавична бързина и голяма ярост.
Момчето веднага започна да се отбарява. Беше майстор в бойното изкуство Deadstreatbox затова знаеше как да се бие, но беше трудно като се има в предвид, че малко след като Виктор нападна го последва и Алекто.Джонатан падна на земята и понечи да се изправи, но пръчката се доближи до гърлото му и той остана на земята. По всичко личеше, че тази пръчка, която държеше Алекто е жезъл служещ за правене на магии. Това означаваше , че Алекто е магьосник, а доколкото се съдеше по оръжието на другия младеж, той беше човек. Момчето затвори очи готов за това, което следваше. Бяха го победили, но ако това бе честен двубой сега той щеше да е свободен да си ходи, но Алекто явно не желаеше да го пуска. Имаше други намерения за него, а явно уменията му в бойните изкуства нямаше да са от голяма полза. Джонатан чакаше да последва решаващ удар, но той така и не дойде. Отвори очи. Чуха се някакви неразбираеми слова един червен дракон се спусна от небето и застана пред Джонатан. На гърба му стоеше момиче. Тя бе висока и стройна, с руса коса и кристално сини очи. Носеше лък и стрели, а на кръста и стоеше самурайска сабя. Като се вгледа по добре Джон разбра, че това момиче е елф. Беше спасен. Елфите не понасяха някой да тормози невинните.
- Оставете го веднага. - нареди момичето.
- Кой казва? – озъби се Алекто. – Едно малко момиченце ли? Коя си ти, че да ни казваш какво да правим с този червей. Махай се от тук за да не пострадаш.
- Внимавай с кого говориш момченце. – изграчи драконът и сякаш земята се разтресе.
Виктор преглътна. Не знаеше дали може да победи елфката, но беше сигурен, че с дракона на глава няма да излезе. Виктор се спогледа с приятеля си и двамата си тръгнаха. Някой срук път щяха да довършат започното, но сега силите не бяха в тяхна полза.
Джонатан се изправи и благодари на елфката за дето му е помогнала. Момичето направи физиономия в стил „ това е нищо” и се усмихна. Двамата се представиха един на друг. Елфката изрече още едно име и посочи дракона, който в отговор наведе глава. Джонатан предположи, че това трябва да мине за кимване и също наведе глава към голямото същество. В този момент от небето се спуснаха още два дракона, носещи ездачите си.
- Лейди Елора моля ви връщайте се защото е опасно. Вече се стъмва. Майка Ви ще ме одере жив ако ви се случи нещо. – отвърна един от ездачите след като стъпи на земята.
Елфа се огледа колкото да се увери, чу наблизо не дебне опасност и едва след това насочи вниманието си към Джонатан.
- Сега Годрик. - отвърна Елора. Елфката се обърна към момчето. - Къде живееш?
- Аз…….близо до езерото. – заекна момчето. – Благодаря за помоща. Задължен съм Ви.
Момичето се сбогува с Джонатан и се качи на гърба на дракона си. Даде знак на останалите да си тръгват. Елфите се обърнаха и скоро всички вече бяха високо в небето. Джонатан стоеше и наблюдаваше полета на драконите докато не се скриха зад облаците. Слънцето вече залязваше. Някъде далеч от погледа на недоброжелатели Елора и Годрик чакаха кралицата да се покаже. Не стояха доста време. Висока и стройна фигура се показа на своята тераса. Като видя майка си младото момиче се заизкачва по вита стълба и скоро беше при майка си.
- Защо се забави детето ми? – попита кралицата
- Едно момче бе нападнато от гадняри.Просто помогнах. Онези бяха много надути, но проявиха благоразумието да си отидат. – отвърна Елора.
Кралицата и младата елфка влязоха в къщата където живееха.
- Можело е да пострадаш Елора, но се радвам, че си добре.

Следва продължение....

.....Момичето каза още нещо и излезе. Запъти се към Извора на Мъдростта за да потърси отговори на своите въпроси. Джонатан вървеше мълчаливо. След дълги часове скитане отново беше излязал на Фонтана на смирението. Седна на ръба му и се вгледа в спокойната вода. Пълната луна се отразяваше. Беше късно и трябваше да се махне преди часовите да са го хванали. Запъти се към плажа. Толкова бързаше, че не забеляза кога е преполвил пътя. След около пет минути стигна на Драконовото езеро и легна на обичайното място до скалите. Затвори очи.Беше много рано. Слънцето едва се показваше на хоризонта. Джонатан стоеше изправен в бойна позиция. Беше време да се упражнява. Ако пак срещнеше онези момчета искаше да е добре подготвен. И ето той започна своя танц. Нападаше мълниеносно въздуха пред себе си. Ту посягаше с ръка, ту риташе с крак. Скачаше с вик. Завърташе се и риташе, отдръпваше се и отново нападаше. Колкото повече се упражняваше толкова по - добър ставаше. След два дълги часа, прекарани в тренировки той облече якето си и взе едно импровизирано копие. Влезе във езерото и замръзна на място. Започна да се оглежда за плаваща риба. Работата с, която се бе захванал беше досадна и трябваше да извика спокойствието от центъра на душата си, за да не си изпусне нервите и да се откаже. Ако хванеше нещо хубаво, щеше да си хапне. Докато чакаше удобен момент за да прободе една мярнала се пред очите му риба, се замисли за елфката, която го беше спасила предния ден. Благодарение на нея сега беше невредим и можеше да лови риба. От една страна беше доволен, че му е помогнала, а от друга се чувстваше някак странно и доста засрамено. Забучи копието във водата и след като го извади на върха му имаше доста голяма риба. Джонатан излезе на сушата и запали огън.
Късно следобяд той се насочи към Фонтана на смирението за да повтори своето желание с надеждата то да се сбъдне. Беше толкова самотен. Нямаше към кого да се обърне в тежък момент. Нямаше си никои. Нямаше приятели, на които да се опре. Беше сам на този свят пълен с опасности. Свят на дракони, варвари, магьосници,елфи. Джонатан живееше в свят, в който важеше законът “ Само силните оцеляват” Ако не се окажеше достатъчно силен, можеше спокойно да се остави в ръцете на вечния мрак.
Вече, наближавайки фонтана нещо друго привлече вниманието му. В една тъмна уличка се чу познат глас. Джонатан се насочи натам и не след дълго мракът на улицата, скрита от хорските погледи го погълна. Отне му известно време очите му да привикната с мрака, но след това успя да различи силуета на елфката от предния ден и на някакъв едър тип, който я държеше грубо.
- Пусни я. – каза Джонатан.
- Или какво? – изджавка мъжът.
- Или аз ще те накарам. – отвърна Джонатан и зае бойна позиция.
Мъжът я пусна и с вик се нахвърли върху момчето което парира удара и посегна. Нанесе дясно круше в носа на противника, но докато отдръпваше ръката си мъжът го удари и той политна назад. Изправи се и светкавично нападна. Нанасяше удар след удар. Накрая мъжът побягна. Джонатан отиде до момичето и й помогна да се изправи. Двамата си поговориха близо 15 минути. Джонатан предложи да придружи елфката до гората където се бяха запознали. За нея този жест значеше много. Малко бяха хората, които се забъркваха с елфи, но още по – малко бяха тези, които са готови да помогнат.

....Двамата потеглиха на път. След около един много дълаг и тягосен час пристигнаха на мястото където се бяха запознали. Чак сега елфката забеляза че от едно крайче на устата му тече малка струйка кръв. Изведнъж от нищото се появи възрастен елф..
- Милейди? Усетих, че нещо не е наред.
- Нападнаха ме. – отвърна Елора. – Ако не беше той сега нямаше да съм тук.
- Благодаря ви младежо, че сте я спасили. – каза елфа. – Името ми е Годрик..
Момчето вдигна рамени и каза нещо от сорта, че винаги би го направил. Тъкмо се канеше да си тръгне когато нещо го прониза. Смъкна на се земята и се загърчи в неописуема болка. Никога през живота си не го беше боляло така. Имаше чувството, че боговете изсипваха гнева си отгоре му. Закрещя и се замята на земята. Светна ослепително бяла светлина която обгърна момчето и попречи на елфите да се доближат до него. Джонатан продължаваше да се гърчи. Изтрещя гръмотевица и в следващият момент се чу силен женски глас.
“ Магията изчезна вече. Свободен той е. Брата при сестрата върна се. Желанието това е. Щастието пътят да намери. Радва се.”
Светлината и гласът изчезна така както се бяха появили. Елора клекна до Джонатан и забеляза, че пред нея не стои човек, а елф. В краката й лежеше нейният отдавна загубен по - малък брат. След известно време Джонатан отвори очи и се изправи. Не можеше да повярва, че отново е този, който трябва да бъде. Всички вървяха мълчаливо и гледаха в земята. Навлязоха много навътре в гората и Джон леко се притесни, но се успокои когато Елора стисна ръката му.
Групата попадна на една много широка поляна.На няколко крячки от Джонатан на едно дърво беше закачена средно голяма табела с надпис „ Добре дошли в Елкхил ” Навсякъде имаше къщи и високи дървета. На поляната играеха деца. Цареше пълен мир. Беше толкова красиво. Елфите застанаха под едно голямо и старо дърво, чиито дънер 100 души не можеха да обгърнат. На това вековно дърво имаше много красива и голяма къща. На терасата, която гледаше към мястото където стоеше новопристигналата група се показа жена. Беше висока с черна коса дълга до кръста и синьо-зелени очи.
- Качете се горе. - каза тя на Елора.
- Да майко. - отвърна момичето и хвана Джонатан за ръката.
Двамата се запътиха към ствола на голямото дърво и започнаха да се изкачват по витите стълби. Колко бяха на брой никой не можеше да каже понеже все някога сметката му се объркваше и той спираше да брои. Стигнаха на входа на къщата и момичето въведе брат си вътре. Беше толкова красиво. Имаше голяма библиотека, няколко маси на които горяха свещи. В камината пред няколко диванчета гореше огън а на килимчето се беше излегнало бебе дракон и спеше спокойно. Елора и Джонатан седнаха на една от масите и зачакаха. Не след дълго на вратата се показа жената , която ги беше повикала.
- Къде беше? - попита тя. - Толкова се....
- Мамо?. - отвърна Елора щастливо. - Помниш проклятието което тегнеше над него и сега най - накрая то е развалено.
Жената стоеше безмълвно и не знаеше как да реагира. Дали да подскочи до тавана и да рискува пода да се срути или да заплаче. Така или иначе се реши и прегърна Джонатан. По бузите и закапаха сълзи. Сълзи на щастие и облекчение.
- О Джонатан, радвам се, че отново си с нас. – каза кралицата
Джонатан все още стоеше като гръмнат. Не можеше да асимилира ставащото около него. Прекалено много му се бе събрало, а и не помнеше нищо...
- Простете, но познаваме ли се? - попита момчето.
- Аз съм твоята майка. - отвърна елфката. - Името ми Каралайн Силвърстайн. Аз съм кралицата на елфите и повелителка на драконите.
- Не....не разбирам.....аз....не си спомням нищо. - заекна Джонатан.
- Елате при камината. - каза Каралайн.
На топло пред огъня кралицата разказваше за раждането на Джонатан, неговото детство, идването на непознатата жена и нейното проклятие. Момчето слушаше и мислеше върху всичко чуто. Всичко беше толкова невероятно, че му се струваше измислица, мираж. Сепна се. Каралайн беше спряла да говори и сега го гледаше.
- Но....това......това...... - заекна Джонатан. – Спомням си…. Аз.... Майко.
Момчето прегърна Каралайн и се отпусна в прегрътката й. Елора тихичко се измъкна и ги остави насаме. Излезе от къщата и слезе по витата стълба където още стоеше Годрлик.Прошушна нещо на ухото му и той кимна в знак, че разбира. Елфа повика хората си и заедно започнаха да ходят от къща на къща и да разгласяват новината. „Принцът се завърна”.
В къщата на кралицата Джонатан стоеше пред камината сам и галеше бебето дракон. Името на заспалото същество беше Касиди. Тя бе червен дракон като Алтар. Каралайн влезе в стаята и се изкашля тихо. Джон се сепна.Направи знак да я последва. Младия елф се изправи и излезе от стаята. Вървяха по един коридор и когато стигнаха дъното Джонатан остана като замразен на едно място. Стаятя която се намираше пред него беше като от приказките. Имаше голямо огледало. Бюро с няколко рола пергамент и мастилница. На една полица имаше наредени книги, а на друа стоеше позлатен свещник. На стената имаше закачена сабя от масивно златоДръжката бе посребрена и по нея се виждаха различни видове скъпоценни камъни.След като майка му го остави сам той легна на пухеното легло и се пренесе в света на сънищатата....
Джонатан се събуди рано сутринта. Сигурно бе сънувал и сега щеше да се събуди на плажа. Огледа се... не беше сън. Всичко бе истинско. Облече се и излезе тихо от стаята. Запъти се към камината където бе разговарял с майка си и сестра си. Като влезе осъзна, че няма никой. Единственият посетител беше Касиди. Тя се изправи на крака като видя елфа и се приближи до него. Сгуши се в краката му и затвори очи. Джонатан я погали по главата и излезе на терасата. Огледа пространството пред себе си и не след дълго съзря сестра си. Слезе по витата стълба и отиде при нея.
- Здравей. - каза той.
- Здравей братко. - отвърна момичето. - Добре ли спа?
- Като бебе. За първи път. - каза елфа. - Къде е мама?
- Има спешна работа и отиде на съвет. Трябва да наглеждам малчуганите. - отговори Елора.
Джонатан се загледа в играещите деца и си спомни как и той е играел като тях. Навремето той също бе подскачал напред назад по тази поляна и бе вършил безброй бели. Не веднъж се беше наранявал опитвайки се да имитира някоя катерица. Спомняше си как веднъж с приятелите му тичаха в гората и решиха да се покатерят на едно от дърветата където имаше гнездо. Никой не знаеше, че него ден ще свърши зле. Гнездото се бе оказало на харпия, която ги беподгонила.Той и приятелите му се бяха скъсали от тичане, но харпията така или иначи ги хвана. Спомняше си как след това майка му беше бясна, а когато го завари изпокъсан и изподран направо не беше на себе се. Джонатан се откъсна от спомените. Каза няколко думи и напусна пределите на града на елфите и след един час скитене се озова на плажа. Там имаше фигура.Силуета беше на момиче. Това беше Анджелика Престън. Елфа се приближи до нея.
- Здравей. - поздравия той.
- Познаваме ли се? - попита тя.
- Аз съм Джонатан. - отвърна елфа. - Историята е много дълга за това как изглеждам. Какво правиш тук сама?
- Исках да съм сама и да си събера мислите. Значи си елф? Аз съм варварка.
- Може ли да остана? - попита Джон.

.....Елфа седна до варварката и двамата се заговориха. Стояха така сигурно с часове. Слънцето се скри и падна мрак. Звездите изгряха на небето. Анджелика и Джонатан легнаха на пясъка и се вгледаха в звездите. Опитваха се да разпознаят съсзвездията и като видеха падащи звезди си пожелаваха по нещо. Двамата си прекарваха много хубаво. В играта на познаване на съзвездията Джонатан винаги печелеше понеже години беше живял на плажа и всяка нощ беше гледал звездите. Видяха поне още четири падащи звезди и две съзвездия преди да потънат в блажен сън. На сутринта Анджелика се събуди първа и разбуди приятеля си.
- Какво има? - попита в просъница Джонатан.
- Виж небето! - каза Анджелика.
Елфа погледна и се осети, че е пладне. Скочи на крака и помогна на варварката да се изправи.
- Ужасно съм закъснял. Сега се налага да те оставя, но нека утре вечер да се видим отново тук. Става ли? - попита Джонатан.
- Да.!
Двамата се разделиха като си помахаха и елфа побягна обратно към дома си. Надяваше се майка му да не се е притеснила......много. Тичаше без да спира. Даже не обърна внимание като се блъсна в няколко пътници минаващи по пътя. Спря чак когато се блъсна в един часови.
- Внимавай къде ходиш момче! - каза той строго и изгледа елфа от високо. - За къде си се разбързал така? Да не би да си взел нещо и сега да се опитваш да избягаш?
- Не!...Аз просто...... - започна Джонатан, но чосивият го накара до го заведе на мястото където е бил.
Елфа се подчини. Точно сега не му трябваха проблеми с часовите. Позволи да го претърсят. След като приключиха с обиска елфа поведе часовият към плажа. Вървяха известно време и когато пристигнаха Джонатан видя, че на няколко крачки то него лежи труп на някакво малко момче.
- Какво е това? - попита часовият.
- Не знам. - отвърна Джонатан. - Нямаше го тук преди. Кълна се!
- Ела с мен при командира и ще разберем. - каза мъжът в ризницата и избута елфа пред себе си. - Внимвай много защото ще киснеш в подземията на затвора.
- Почакайте! - каза Джонатан. - Нищо не съм направил. Кълна се! Не познавам това момче. Никога не съм го виждал. Натопили са ме!
- Не се опитвай да лъжеш момче. - изкрещя чесовият.
- Не лъжа. Говоря истината. Аз съм принц. - каза Джонатан и се опита да се отскубне от ръцете на мъжа като заби пети в пясъка.
- Хахаха...принц. А пък аз съм мъртвец. - засмя се часовия.
- Името на майка ми е Каралайн Силвърстайн. - каза отново елфа. - Пуснете ме ако не искате да ви сполети гнева й.
Мъжът обаче не искаше и да чуе. Огледа се и видя едно колче служещо за завързване на коне ако някой благородник реши да погледа морето. Завърза Джонатан там и се приближи за да огледа по обстойно трупа на момчето. Елфа стоеше завързан като някой крадец и се опитваше да убеди часовият с всички следства, че не е направил нищо. Нямаше никакви резултати защото човека в ризницата беше много твърдоглав и не искаше да чуе и дума. Вече наближаваше три часа когато Джонатан реши да се опита отново да говори с часовият, но този път май мъжът излезе от нерви.
- Млъквай! - извика той и удари един много силен шамар през лицето на Джонатан.
Ако този шамар не беше получен от часови с метални ръкавици елфа не би обърнал никакво внимание, но това беше различно и страшно болеше. Усети как челюста му изтръпва. Дано не беше шчупена. Минаха още няколко часа в тягосно мълчание. Чуха се тропот на копита. Това бяха конници. Чу се рев на възрастен дракон. Джонатан разпозна Алтар. Щом той бяха тук значи конниците бяха елфи най – вероятно сестра му, майка му и хората им. Сега часовият щеше да съжалява. Отново заговори мъжа с надеждата конниците да ги чуят и да не ги подминат. Постара се да изкара човека извън нерви и успя. Мъжа се развика сило и отново удари Джонатан през лицето по същата страна. Това го заболя повече от предният път и този път изплю малко кръв. Явно имаше поне един избит зъб. Огледа се и видя, че двата дракона и конниците се приближават.
- Сега ще видиш, че не лъжа. - каза Джонатан.
- Така ли? - изнерви се още повече часовият.
Той отново посегна, но удар така и не последна защото едно могъщо тулавище препречи пътя на часовия. Той отстъпи назад и се блъсна в нещо по дребно. Зад него стоеше Касиди.Часовият стоеше прикован между двата дракона. Няколко минути по късно се появиха Каралайн Силвърстайн, Елора, Годрик и хората му.
- Какво става тук? - попита Каралайн..
- Ами....токава...... - заекна часовият.
- Пуснете брат ми веднага. - нареди Елора стискайки дръжката на сабята си.
Мъжът възвърна увереността си и се изпъчи пред елфите.
- Не! Той ще трябва да дойде с мен при капитана.
Годрик се приближи до часовият и изсъска нещо в ухото му. Джонатан не чу точно какво му каза, но явно имаше голям ефект понеже мъжът веднага се забърза да освобождава пленника. Двата дракона не откъсваха очи от мъжа. След като Джонатан се изправи и изтупа дрехите си отново беше повален на земята, но този път от Касиди, която се хвърли на врата му от радост...
Каралайн и Джонатан се бяха усамотили в една стая. Тя не изглеждаше много весела и елфа го знаеше, защото както си личеше доста се бе притеснила за това, че го нямаше. Беше излязал да се поразходи вчера и не се бе прибрал вечерта и сега вече почти се бе мръкнало.
- Къде беше? - попита Каралайн. - Знаеш ли колко се притесних? Когато се върнах от съвета Елора ми каза, че си излязал да се поразходиш. Нямам нищо против, но когато не се прибра вечерта се притесних.
- Мамо съжалявам. - отвърна гузно Джонатан. - Нямах намерение да закъснявам,но.....
- Но? - попита кралицата. - Повече никога не ме плаши така.
Каралайн прегърна сина си. След като го пусна Джонатан разказа всичко на майка си, която не изглеждаше много весела. Вечерта елфа се навечеря със семейството си и легна да поспи. Щом положи глава на възглавницата и веднога заспа. Присъни му се странен сън. И той самият не знаеше какъв е. Виждаше се, че спи в леглото си. Става и отива на плажа където е Анджелика. Изведнъж Джонатан се пренесе отново в леглото си и спеше. Някой го разтърси и момчето отвори очи. Над него се бе надвесил.......... Джонатан изпищя в съня си,но знаеше, че никой няма да го чуе понеже сънуваше, че пищи. После отново се принесе на плажа и видя как бяха нападнали Анджелика. Втурна се да й помага, но нападателите бяха по силни. Усети как острие преминава през тялото му..........
- ААААААА! - извика той и се събуди плувнал в ледена пот. Изправи се и се огледа. Беше сам в стята си. Вратата се отвори и вътре влезе Елора. Изглеждаше притеснена. .....

Приближи се до него и седна на леглото.
- Какво има? - попита го тя. - Чух те да крещиш.
- Нищо, просто кошмар. - отвърна Джонатан.
Елфката потупа брат си по гърба и го остави сам. На сутринта Джонатан стана и побърза да отиде на закуска където смяташе да сподели съня си с майка си. Когато слезе нея я нямаше. Само сестра му стоеше пред камината и си играеше с Касиди. Джонатан я поздрави с "Добро утро" и излезе. Реши да се поразходи из града на елфите. От няколко дни беше тук, а не му беше останало време да се поразходи. Имаше толкова много къщи, с малки градинки. Всичките покриви бяха покрити с мъх. Навсякъде около него си играеха деца. Слънцето грееше ярко от небосвода. Всички около него се смееха и радваха. В града на елфите беше като в рай. Намери майка си да стои под едно дърво и да чете някаква книга.
Приближи се и настани удобно на земята до нея.
- Добро утро мамо. - поздрави Джонатан.
- Добро да е. - отвърна Каралайн. - Как спа?
- Не много добре..... - принца разказа какво е сънувал.
След кто приключи стоеше тихо и чакаше да види какво ще каже майка му, но известно време и тя остана мълчаливо. После се изправи и помоли сина си да се прибере у дома. Щяла да говори с градския пророк. Джонатан обаче не я послуша. Запъти се към плажа където сигурно го чакаше приятелката му.... оказа се прав. Тя наистина беше там. От трупа нямаше и следа. Като го видя тя се затича към него и го прегърна.
- Радвам се, че дойде. - каза тя.
- И аз.
- Как мина вчера след като се разделихме? - попита варварката.
Джонатан и разказа на кратко какво се бе случило сле като се бяха разделили.
- Не е било много приято. - беше коментарът на Анджелика. - Как се казва майка ти?
- Каралайн Силвърстайн. - отвърна Джонатан.
- Значи......значи си принц.
- Не се стряскай толкова. - каза елфа.
Двамата продължиха да си разговарят. Разхождаха се по пясъха докато Анджелика случайно не залитна и не падна във водата. Джонатан я последва и двамата започнаха да се пръскат взаимно. Накрая щом излязоха и двамата бяха мокри до кости.
Вече бе започнало да се свечерява и двамата се разделиха. Джонатан се запъти щастлив към дома си. Почти беше стигнал когато чу някакви звуци и се приближи до мястото на шума. Като се доближи достатъчно видя, че това са Виктор и Алекто и те двамата бяха притиснали сестра му до едно дърво. Джонатан се ядоса и се приближи възможно най - тихо.
- Е сега не си толкова смела като си без дракон, който да те пази. - измя се Виктор.
- Кой ще те спаси сега. - каза Алекто.
- Аз. - отвърна Джонатан и се излезе от сенките.
- И ако това не е онзи страхливец. - измя се отново Виктор. - Къде ти е близалката нищожество.
Джонатан забеляза, че Елора се ядосва, но понеже беше здраво вързана за голямо дърво нищо не можеше да направи.
- Пуснете я. - каза елфа. - Искате да се раправяте с мен.
На Виктор и Алекто като че ли има хареса идеята, че ще могат да се разправят с елфа, а после и с елфката. Магюосника се приближи до дървото където стоеше момичето.
Елора беше свободна и отиде при брат си като мина пред него готова за схватка.
- Само да сте го докоснали ще..... - каза тя.
Момчето обаче я избута на страни.
- Не се меси. Приемам...
Луната вече се беше показала на хоризонта. Навсякъде беше тишина. Нищо не се чуваше. Ни звук на минаващи пътници. Ни шума от летящ дракон, нито звеците на крякащите жаби или крясъка на сойката. Джонатан беше глух за всички тези звуци. Стоеше в готова бойна позиция и чакаше един от опонентите му да пристъпи напред за да започне смъртоносната хватка. Елора все още се опитваше да го разубеди, но той не искаше и да я чуе. Виктор престъпи напред и свали мечовете си като ги подаде на брат си. Двамата противници се поклониха един на друг и битката започна. Виктор нападна, но Джонатан успя да парира удара и повали противника си на земята. Варварина отново се изправи и нададе боен вик. Елфа беше готов и парира и това нападение. Беше страшно добър. Принца нападна и нанесе няколко юмрука в лицето на Виктор. След това скочи и се завъртя с грация и нанесе ритник. Скочи още веднъж и Виктор беше повален на земята.Изправи се и нанесе юмрук в лицето на елфа, който политна, но веднага се съвзе и нападна светкавично. Нанасяше удар след удар. Накрая Виктор падна на земята и повече не успя да стане. Беше победен. Как бе възможно? Никой не го беше побеждавал до сега, но явно си бе намерил противник.Не можеше да повярва, че с няколко прости движения едно момче по малко от него бе успяло да го повали...
- Да се махаме от тук. - каза Алекто и помогна на брат си да се изправи. Двамата избягаха. Джонатан се приближи до сестра си. Прегърна я. Радваше се, че бе пристигнал навреме.
- Добре ли си? Кагото ви заварих така имах чувството, че сърцето ми слезе в петите.
- Да. Ти......къде се научи. - отвърна Елора. – Никога не съм виждала някой да се бие така.
Джонатан разказа накратко защо е трябвало да се научи да се бие.
- Но...ти....това беше танца на смъртта. Ти танцуваше със смъртта. - каза елфката и погледна брат си в очите. - Добре ли си? Веждата ти е цепната. Да се прибираме.
Двамата тръгнаха обратно към дома си. Надяваха се никойда не забележи сцепената вежда наджонатан, че тогава майка им щеше да се ядоса, да задава много въпроси.....и нямаше да е приятно. Джонатан и Елора се заискачваха на пръсти по стълбата и след като влязоха в стаята с учудване разбраха, че е празна. Единственото присътвие вътре бе тяхното и на Касиди. Явно са закъснели и майка им е събрала отряд и са тръгнали да ги търсят. Запътиха се към града на елфите.
Вечерта беше към края си когато се чуха стъпки и в стаята влезе Каралайн, която не изглеждаше много весела. Беше ядосана и като видя децата си да стоят прави и да я гледат малко се поуспокои, но това не и попречи да им се скара. Тя се приближи до тях.
- Къде бяхте? Имате ли представа кое време е? - започна с конското кралицата.
- Ние такова...... започнаха да се оправдават Джонатан и Елора. – Бяхме при.....
- Срещнахме едни приятели и се заприказвахме. - каза Джонатан. – Съжаляваме.
- И къде по точно се заприказвахте? - попита Каралайн. - Какво е това на главата ти?
Явният опит на Джонатан да скрие цепнатата си вежда явно се беше провалил. Сега какво щеше да стане? Майка им щеше да побеснее още повече. Джонатан започна да овърта и разтяга локуми, но така или иначе истината щеше да излезе наяве.Елфа разказа най – подробно за случилото се. Ако елора и брат й си мислеха, че ще им се разминесе лъжеа. Кралицата не изглеждаше никак щастлива. Наказа ги по стаите. Каралайн извика при себе си Годрик и му нареди да намери момчетата Виктор и Алекто и да й ги доведе. На сутринта Джонатан и Елора бяха извикани при пророка. Принца много се учуди като видя всички елфи и Анджелика са там. Отиде и я поздрави, но замълча почти веднага.
- Принце, милейди и ти Анджелика елате напред. - каза пророка. – Сега ще научите нещо.

Тримата младежи се подчиниха. Стояха в кръг от елфи. Всички ги гледаха втренчено.
- Има една много стара легенда, която разправя за кръвта на първия дракон. Тя се пази в шишенце скрито в дълбоките дебри на Тъмногор. За да стигнете до там трябва да преминете през блатото на обречените и да намерете пещера с два черепа.Има хора подчинени на могъща вещица наричаща себе си Черната вдовица. Който изпие кръвта ще има силата на дракона и неговите знания. С тези сили ще може да унищожи света. Вие тримата ще предприемете едно опасно пътуване за да опазите тази кръв. Попътя ще срещнете много опасности и трябва да ви предупредя да внимавате. Не трябва да се провалите. Джонатан вземи тази раница. Вътре ще намери Единствения и Огнения меч. Ако сте изпаднали в голяма беда надуйте рога и всеки дракон ще го чуе и ще се отзове. Мечът ще го използваш единствено за защита. Ако се опиташ да нападнеш с него без да има основателна причина меча ще стане на прах.Използвай го мъдро.
- Няма ли някой да тръгне с тях за да ги пази? - попита притеснено Каралайн.
- Не. - отсече пророка. - Трябва да тръгнат сами. Утре потегляте. Пазете се и надобър час.
Джонатан, сестра му и приятелката му стояха под едно дърво. И тримата не говореха.
- Защо точно ние? - наруши тишината Джонатан. – Не може ли да изберат някой друг?
- Нямам представа - каза Елора. – Щом така са решили явно има защо.
- Нека не се опитваме да гадаем. – каза варварката. – Нека се подготвим.
Джонатан и Елора се изправиха. Казаха си довиждане с Анджелика и тръгнаха към дома си. Идващият ден щеше да е труден...
Беше рано.Всички още спяха или почти всички. Кралицата на елфите стоеше облегната на кората на вековен дъб. Наблюдаваше изгряващото слънце мълчаливо и си мислеше за предстоящото заминаване на децата й. Пътуването което предприемаха беше трудно и пълно с опасноти. Можеха да загинат. Не искаше да ги пуска, но се налагаше. Скоро слънцето щеше да изгрее и те щяха да заминат надалеч за бог знае колко време. Чуха се стъпки и кралицата вдигна глава. Оказа се Годрик.
- Господарке претърсихме целия Драконов град но не ги открихме. Тези момчета….Виктор и Алекто…..няма ги.
- Остави ги Годрик. Сега не е време за това. Скоро Елора и Джонатан заминават. Притеснявам се за тях.
- Те ще се справят господарке. Ще се върнат живи и здрави.
Каралайн погледна към небето. Слънцето вече беше изгряло. Изправи се и се запъти към началото на елфският гад за да изпрати децата си и тяхната приятелка.
Джонатан, Елора и Анджелика стояха и чакаха да ги изпратят. Появи се Каралайн. След като ги прегърна един по един тя ги благослови и им пожела успех. Ето….тримата избрани потеглиха на път...
Тримата избрани върняха по каменистта пътека. Вече бяха напуснали пределите на Драконовия град и бяха далече от пределите на елфите. Никой не говореше и настъпилата тишина беше тягосна.
- Имате ли представа на къде точно трябва да вървим сега? – попита Джонатан.
- Аз не. – отвърна Елора.
- Аз също, но предлагама да продължим да вървим направо дакото не стигнем поне някакво разклонение. После ще му мислим. – каза Анджелика.
Тримата продължиха да вървят по пътя като от време на време някой се спъваше в някой клон или камък. Елора носеше сабята и лъка си, Анжелика имаше средно голям меч и буздуган, а Джонатна беше препасал меча, който пророка му беше дал, а на гърба си беше раницата с рога. Засега и тримата вървяха безпроблемно, но въпреки това всички бяха на щрек. Всяко пътуване започваше така лесно, но винаги се намираха проблеми. Слънцето започна да се скрива зад хоризонта. Скоро щеше да се мръкне и трябваше да спрат за да пренощуват. Джонатан спря на една малка полянка.
- Тук е добре не мислите ли?
Двете момичета закимаха одобрително и свалиха оръжията си. Джонатан остави раницата си на земята и запали огън. Взе лъка на сестра си и каза нещо от сорта, че трябва да хване нещо след което се изгуби в гората.
Джонаатан вървеше тихо из гората и надничаше зад всеки храст. Вече започваше да се мръква, а той още не беше хванал нищо. Близо до него в храстите се чу шум. Елфа се приближи с опъната тетива. Изчака малко и пусна стрелата. Чу се тих писък. Момчето погледна. Беше извадил голям късмет. Току що бе убил лисица. По добре беше от заек, но не винаги щеше да има късмет. Върна се в лагера и показа улова си. Момичетата много се зарадваха. Анджелика се зае да дере лисицата. Луната беше високо в небосклона. Вече беше дошъл ред на Елора да пази, а на Анджелика и Джонатан да поспят. На сутринта Джонатан се събуди рано. Анджелика и Елора спяха. Огънят беше загаснал.Стана да го запали отново. Някаква птица изкряка и излетя от близките храсти. Елфа не и обърна внимание. Огънят гореше. Докато сестра му и приятелката му спяха той имаше време да премисли всичко станало до сега. Огънят беше загаснал и той го разпали....
Всичко беше много странно. Джонатан вървеше през храстити и махаше от дрехите си разни бодли. Не беше минавал от тук. Защо беше сам? Къде бяха останалите? Навсякъде около него беше непознато и опасно. От нищото пред него се появи заек. В следващият момент пронизителни писъци изпълниха главата му....неговите писъци отекваха в съзнанието му. Елфа падна на земята и се загърчи и замята от неописуема болка. Стискайки ушите си Джонатан крещеше опитвайки се да заглуше писъците в главата му. Те ставаха все по силни и по силни. Джонатан се напрагяше все повече. Виковете бу ставаха по силни, болката се увеличи.Елфа продължаваше да се мята и върти в прахта безсилен да направи каквото и да е. Искаше да умре. Не издържаше повече. Писъците го подлудяваха, а болката го мъчеше....мъчеше сърцето му, душата му се късаше на мильони парчета. Тялото му беше чуждо. Душата разпокъсана и наранена. Писъците бяха прекалено силни за чувствителния слух на елфите. Дори виковите на Джонатан не можеха да ги заглушат....
- Джонатан?! – името му дойде като далечно ехо. Някой го викаше. Не! Сигурно му се е сторило. Агонията беше непоносима.
- Джонатан? – ехото се повтори. – Братко? Джон?Събуди се!
Болката беше прекалено голяма. Беше нетърпима.
- ДЖОНАТАН?!

Елфа отвори очи и седна. Огънят отдавна беше изгаснал. Слънцето беше високо на небосвода. Целият бе плувнал в ледена пот. Огледа се трескаво. Не можеше да се ориентира къде се намире. След като видя Елора и Анджелика да стоят до него се успокои. Постара се да нормализира дишането си, но това не се оказа толкова лесно колкото си мислеше. Какво беше това, което стана преди малко? Сън ли беше или не?
- Добре ли си Джонатан? – попита притеснено Елора.
- Цял час се въртиш? После започна да викаш и да се мяташ. Какво стана? – Анджелика не изглеждаше по спокойна.
- Просто кожмар. – отвърна Джонатан в опит да ги успокои. – Всеки поне веднъж е сънувал ужасен кошмар нали?
- Донякъде е прав. – отвърна като че ли на себе си Анджелика. – Какво ти стана? Сякаш те бяха опарили. Така се въртеше сякаш си паднал във вулкан.
За елфа се отвори страхотна възможност да замаже нещата и да ги поуспокои докато дойде подходящият момент да им разкаже за това, което беше сънувал. Измисли правдоподобна история, че е сънувал как стои на ръба на вулкани губи равновесие. Изглежда Анджелика и Елора му повярваха понеже не каза нищо. Джонатан също се идправи и се настани до сестра си. Хапна малко и след около пет минути багажа му беше готов. Огледа се да не е забравил нещо. Изчака и момичетата да се приготвят. Трябваше да тръгват, ако искаха да минат блатото на отчаянието по светло.
Слънцето изгряваше. Каралайн Силвърстайн се показа на терасата. Никой още не беше станал. Слезе по витата стълба и след като стъпи на земята приглади полите си. Реши да се поразходи в гората между дърветата. Мина покрай един от стражите и му кимна да се приближи.
- Какво ще заповядате? – попита пазача поздравявайки удрайки с копието си в земята.
- Ела с мен да се поразходим. Няма да е зле около мен да има някой страж.
Елфа удари още веднъж земята с копието си и последва кралицата.
Двамата вървяха мълчаливо. Уханието на дърветата и храстите се усещаше силно. Росата измокри долните краища на роклята на Каралайн. Слънцето се издигаше все по високо в небето. Тук таме някой сноп светлина успяваше да проникне през гъстите корони на дърветата.
- Господарке може ли да ви попитам нещо? – попита стража.
- Разбира се.
- Защо сме тук?
- За да се отпуснем. – кралицата се усмихна. – Слушай. Чуваш ли. Славея изнася сутрешен концерт, заека потрова с крак, катерицата скача по клоните. Гората се събужда.
Стражът се огледа. Едно по едно животните започваха да излизат от скревалищата си за новия ден и новите изпитания. Нещо изсшумоля близо до кралицата и младия елф застана нащрек. Оказа се язовец. Просто едно животно, нищо повече.
- Отпусни се и слушай гласът на природата. Чуй я как пее. – Каралайн приклекна на земята. – Може да притежаваме тази земя, но никога няма да имаме нещо повече от шепа пръст докато не се научим да пеем с гласа на природата и не гледаме със сърцето, а не с очите.
- Простете ми, но за това ли сме тук?
- Да. Спокойствието в горите е като времето и красотата – безбрежно. – отвърна Каралайн.Постояха още известно време. Стажът започна да усеща за какво говори кралицата. Намираше се сред природата, беше толкова успокояващо...
- Да си вървим. Нека не притесняваме повече обитателите.
Двамата се обърнаха и тръгнаха по обратния път за града. Докато вървяха стражът се оглеждаше да не би да дебне опастност, но и наблюдаваше животните по дърветата и земята.
Остър звук проряза тишината. Кралицата и стражът се заковаха на място. В следващият момен Каралайн усети остра болка и една стрела с майсторски заострен връх се заби в рамото й. Елфа се втурна в посоката от където бе дошла стрелата, но там нямаше никого. Върна се при своята кралица и повдигна главата й.
- Веше величество?
- Извади.....извади стрелата. – отвърна елфката.
Стрелата беше извадена, но кралицата... в безсъзнание. Кой се бе опитал да я убие и по какви причини? Трябваше да стане ясно и да се намери виновника. Стражата вдигна господарката си на ръце и я понесе към града на елфите за да я види лечителя и да се погрижи за нея.
Каралайн отвори очи. Лежеше на леглото си. Рамото й беше превързано. Опита се да стане, но нямаше сили. Вратата се отвори и вътре влезе лечителя.Той обясни на кралицата какво се бе случило и я успокои, че ще се оправи, но трябва да си почива и да не се пренатоварва. Вратата се отвори и вътре влезе стража, който бе върнал кралицата в града. Поклони се и се приближи. Каза нещо на лечителя и той излезе.
- Томас кажи ми. Разбрахте ли кой беше?
- Да. – отвърна стражът. – След като ви раниха търсих виновнника и го намерих. Опитваше се да се измъкне, но не му го позволих.
- Помогни ми да се изправя. Искам да го видя и да говоря с него. – Каралайн се надигна и стражът я хвана за да я задържи изправена.
- Ако лечителят разбере лошо ми се пише.
- Спокойно. Ще видим. – Каралайн се усмихна.
Двамата излязоха от стаята. Каралайн стоеше в къщата си зад бюрото и чакаше да доведат нападателя.Елфката се опита да си го представи. Висок и мургав мъж с мусколи и много белези по лицето. С препасан меч и....сепна се когато го доведоха...момче?! Не бе по голямо от сина й. В очите му се четеше злоба, голяма злоба........

Навсякъде беше тъмно. Високите дървета не позволяваха на слънцето да стигне до земята. Джонатан, Елора и Анджелика вървяха и никой не говореше. Джонатан беше забил погледа си в земята. Вървяха така мълчаливо около час, когато започнаха да стъпват в кал. С всяка измината крачка калта в която вървяха ставаше все по дълбока. Джонатан падна на колене.
- Добре ли си? – попита Елора и клекна до брат си.
- Не мога повече. – каза той. – Краката не ме държат.
- Хайде. – намеси се Анджелика и го хвана за ръката. – Изправи се. Не се оставяй това прокълнато място да те вземе. Ако трябва ще те дърпам, но ще вървиш.
Варварката изправи елфа и го дръпна. Тримата продължиха да вървят. Всеки гледаше къде стъпва, а когато някой затънеше другите го издърпваха пазейки се самите те да не потънат. Някъде по средата на блатото се чу злокобен смях. Кръвта на Джонатан се смрази. Тримата се заковаха на място. Започнаха трескаво да се оглеждат. Бяха заобиколени от сухи умрели дървета. Навсякъде беше непрогледен мрак. Тук нямаше живот. Смехът се чу отново само, че този път по близо. Нещо се хвърли върхо Джонатан и той бе повален на земята.
Хвана нещото стоварило се върфу него и успя да види туловището на гоблин.
- Бягайте! – извика той. – Това са гоблини.
- Няма! Джонатан! – извика Елора. – Къде си?
- Оставете ме и бягайте. – отвърна елфа и се опита да попречи на съществото да му извади очите. – Моля ви! Бягайте!
- Джонатан хайде! – извика Анджелика.
- БЯГАЙТЕ! – Джонатан успя да се отмести съвсем леко и гобленът само одраска рамото му, но въпреки това раната не бе много малка. – НЯМА ДА МРЪДНА ОТ ТУК! МАХАЙТЕ СЕ! БЯГАЙТЕ!
Анджелика хвана елфката за ръката и я задърпа след себе си. Двете момичета попягнаха с всички сили без да се обръщат назад. Смехът на гоблените ги следваше по петите. И двете момичета тичаха колкото сили имат, но краката вече не ги държаха. Спряха чак когато стъпиха на твърда земя, а смехът вече не се чуваше. Елора се строполи на земята и заплака. Преди известно време се бе събрала с малкия си брат. Сега го беше загубила отново, но този път можеше повече никога да не го види. Подяволите! Ако това пътуване не се беше състояло сега тя и брат й щяха да са си в къщи пред огъня и да си играят с Касиди.
- Защо? – проплака Елора.-Защо?
Анжелика клекна до нея и я прегърна.
- Хайде.Успокой се.Той.....той е силен. Все ще се оправи някак.
- Трябва да му помогнем. Трябва да се върнем. Не можем да го оставим. С всяка миинута през, която сме тук той може би....
Елора се изправи и се затича отново към блатото, но просто краката и не можеха да издържат тежестта на тялото и тя падна по лице върху твърдата земя. Изправи се и седна.
- Защо съдбата прави така? – сълзите не спираха да се стичат по бузите й. Зарида още по неудържимо. – Защо ни разделиха отново?
- Хайде. Трябва да сме силни. Вярвам, че ще се оправи някак и ще ни намери. – Анджелика помогна на елфката да се изправи. – Ела. Да направим огън и да се стоплим.
Джонатан отвори очи. Беше студено и тъмно. Трепереше. Ризата му я нямаше, ръцете му бяха вързани, а раницата му стоеше на няколко метра от него. Не си спомняше как се е озовал тук. Опита се да се изправи но установи, че това е невъзможно. Огледа се. Намираше се в килия. Стоеше във вода до глезените и ако легнеше да спи имаше вероятност да се нагълта с вода и да не се събуди повече. Опита се да се освободи. Веригите, които бяха стегнали ръцете му издрънчаха шумно, но нищо не се получи и той си остана така прикован към земята. Вратата се отвори и пред него застана тъмна фигура.
- Знаеш ли къде се намира Кръвта на Дракона?
- Не. – отвърна Джонатан. – Търсех я, но незнам къде се намира.
- Лъжеш.
Една силна ръка го удари.
- Ще те попитам пак. Къде се намира шишенцето?
- Не знам. – отново удар.
- Къде е?
- Казах вече, че не знам. – този път ударът беше по силен.
От устата на Джонатан потече кръв. Фигурата го удари отново и отново. Удряше го все по силно и по силно. Елфа вдигна ръце за да предпази лицето си, но фигурата започна да го рита в корема и го принуди да легне на земята и да се свие на кълбо. Фигурата го заплаши и излезе. Джонатан остана сам в килията. Лицето му беше разкървавено, а корема и малка част от гръдния кош го боляха. Дишаше на пресекулки. Трябваше да се измъкне от тук преди да са го убили.........
.....- Значи ти си този, който се опита да ме убие? – Каралайн беше по сериозна от всякога.Стана от бюрото си и се приближи.
Момчето застанало пред нея се засмя и се изплю в краката й. Единия от стражите, който го държеше го срита в коленете и момчето се поклони.
- Отговори ми. Ти ли се опита да ме убиеш?
- Да. – отвърна момчето. – Аз се опитах да ви убия, но ако онзи глупак не беше край вас щях да успея. Името ми е Рагул. Запомнете го. Ще ви убия. Помнете ми думата.
- Кой те прати?
Момчето не отговори. Успя да се отскубне от стражите и се хвърли към кралицата в опит да я хване, но тя се отдръпна назад и той падна по очи на пода където до преди малко стоеше Каралайн. Единия от стражите хвана момчето и го притисна към земята, а другия се бриближи до кралицата.
- Добре ли сте?
- Да. Помогни ми да седна...Трябва да седна. – Каралайн се отпусна на рамото му.
Стражът пое кралицата си и й помогна да седне отново зад бюрото като през цялото време остана при нея в случай, че отново и потрябва помощта му.
- Отведете го. Затворете го в пещерата до езерото където и други престъпници са намерили смъртта си.
Стражът поведе Рагул към изхода. Момчето се задърпа.
- Ще се освободя. Кълна се, че ще го направя и тогава ще си довърша работата.
Двамата напуснаха стаята. Каралайн остана сама със стража.
- Какво е породило такава злоба в неговото сърце?
- Не мога да ви кажа, но предполагам, че има причина.
- Как те наричат?
- Името ми е Едуард. – отвърна стражът.
- Моляте изпрати ме до покоите ми и повикай лечителя. – каза Каралайн и се изправи.
Стражът я подхвана за да се задържи на крака и двамата напуснаха кабинета й.
Пристигнаха в дъното на коридора. Кралицата отвори вратата и влезе вътре.
- Благодаря ти Едуард. Щом се оправя ще бъдеш награден за това, че ми помогна. – елфката се усмихна и го погледна в големите зелени очи.
- Моля ви. Не го правете. Единствената награда за мен е да сте добре. – Едуард се изчерви. Поклони се леко и се отдалечи.
Каралайн затвори вратата и се приближи до леглото. Легна под пухените завивки и заспа...

Елора вървеше заедно с Анджелика и двете не говореха. Не знаеха какво да кажат. Трябваше да оставят Джонатан и да продължат. Ако успееха да стигнат до шишенцето с кръвтта на дракона щяха да го спасят. Щяха да го направят веднага, но рогът призоваващ дракони бе в него. Беше безнадежно. Трябваше да стигнат до пещерата с двата черепа. Докато вървяха мълчаливо нещо в храстите изшумя и дветемомичета се спряха. Оказа се заек.
- Знаеш ли? – каза Елора. – Колкото повече се отдалечаваме толкова повече шансовете да успеем едновременно се увеличават и намаляват.
Анджелика не отговори нищо, а само извади меча си. Беше дълъг с позлатена дръжка и нащърбено острие.
- Следят ни.
Елора извади лъка си. Нещо се приближаваше към тях много бързо и почти не се чуваше. Двете момичета стояха на едно място готови за нападение. Колкото повече време минаваше двете все повече се изнервяха. ИЗневиделица нещо голямо изкочи.
- Харпии. – извика Анджелика. – Да бягаме.
Варварката попягна. Елора също се затича. По едно време се спря и пусна две стрели. Харпиите ги следваха неотлъчно. Момичето спря.
- Анджелика! – извика тя. – Не бягай. Харпиите са безсмъртни. Никога не бягай отнещо безсмъртно.
Варварката се закова на място. В същия момент харпиите започнаха да кръжат над главите им. Момичета се запрокрадваха тихо към гъстите храси. Летящите същества не можехада ги видят. Един час по късно далеч от мястото с харпиите момичетата се спряха да си отдъхнат. Запалиха огън и седнаха край него.
- Бях чела някъде за харпиите. – каза Елора. Ако не се бях сетила щяхме да умрем. Много опастни неща има в тези гори.
- Ами Черната вдовица и хората й? – попита Анджелика.
- Все още не сме ги срещнали нали? Не знам колко са, дали са силни. Предполагам, че са опастни щом ни предупредиха за тях, но да се радваме, че все още не сме ги срщнали.Хапни малко.
Двете момичета заризаха малкото храна, която беше останала. Трябваше да я пестят защото в тези гори трудно можеше да се намери нещо подходящо за ядене. Ако свършеха запасите си предварително имаше опастност да измрат от глад.
В това време някъде назад по пътя вървяха две момчета. Имената им – Виктор и Алекто. Те познаваха Джонатан и сестра му. Вървяха по следите им. Явно смятаха, че така ще е по лестно да ги намерят и да си отмъстят. Така след това щяха да оберат всичко до, което се докопат. Почти бяха стигнали блатото когато двама едри мъжаги и една жена с катранено черна рокля им препречиха пътя.
- Стойте! – каза един от мъжете. – По какви дела сте тук?
- Това не е ваша работа. – сопна се Алекто.
- Наша е. – отвърна другият мъж.
- Аз съм Черната вдовица, а това са моите владения. Настоявам да ми кажете за какво сте тук.
- Търсим двама елфи. – каза Виктор. – Господарке ние сме във вашите ръце и сме готови да ви служим.
Вдовицата се засмя. Кръвта на момчетата се смрази. За пръв път в ушите им кънтеше такъв злокобен смях.Поне бяха невредими и не се бяха забъркали в проблеми.Сега шансовите за отмъщение ставаха все по големи.
- Ако ще ми служите ще трябва да оставите външността си. – Вдовицата се усмихна ехидно. – Ще ви дам нова външност и нови сили, но ако се провалите...ще умрете.
Двете момчета паднаха на колене и след известно време започнаха да се гърчат. Телата им се уголемиха и придобиха доста космата форма. Приличаха на нещо като вълк, но с ужастно дълги нокти и уста пълна със зъби като бръсначи.
- Вървете и намерете елфите.
Алекто и Виктор се поклониха ниско и отстъпиха назад след което се скриха от погледа на Вдовицата и се изгубиха някъде в гората.
Лечителят влезе в покоите на кралицата. Тя лежеше на леглото и по всичко си личеше, че спи. Той се приближи до нея и я отви съвсем леко за да прегледа раненото място. Превръзката трябваше да се смени. Каралайн се събуди.
- Ваше величество. Стойте спокойно. Просто ще ви сменя превръзката.
Елфката не каза нищо и леко се надигна от леглото за да може лечителят да смени превръзката по бързо. След десет минути той свърши. Поклони се ниско и излезе. Каралайн остана сама. Зави се и затвори очи. Присъни й се, че нещо не е наред. Виждаше децата си. Единият лежеше на носилка. Другият със счупен крак дърпаше носилката, а варварката.....нямаше я. Каралайн се изправи изпотена. Нормализира дишането си. Наметна халата си и се сана бавно. Излезе от стаята и се насочи към терасата. Мина покрай спящата Касиди.Осени я блестяща идея.
Приближи се до спящия дракон. Касиди отвори очи и се протегна. Изправи се и погледна Каралайн в очите. Двете останаха така известно време. Никой не откъсваше погледа си от другия. Мислите им се бяха слели. Сега бяха едно съзнание.
“Лети. Намери децата ми. Разбери дали са добре и се върни да ми кажиш!”
“Както наредите. Веднага тръгвам.”
Драконът премигна и наруши контакта. Приближи се до Каралайн и положи грава в скута й. Остана така близо минута. След това се изправи и излезе. Стъпила вече на твърдапочва под краката си Касиди разпери крила и полетя. Извиси се високо. Под нея оставше града на елфите. Скоро прелетя и над Драконовия град. Слънцето, което изгряваше хвърляше бегла светлина върху младото същество. Касиди се издигна още по високо и вече се скриваше в лъчите на слънцето. Скоро щеше да напусне пределите на Драконовия град и щеше да навлезе в опастни земи. Напуснеше ли познатото изпълнението на дадената и задача ставаше приоритет номер едно.....
Джонатан лежеше във водата. Навсякъде беше тъмно.Нещо в далечината привлече вниманието му. Елфа се изправи и се огледа. Сторило му се е. Там нямаше никой. Вдигна едната си ръка доколкото веригите позволяваха и се леко докосна главата си. Заболя го. Някъде близо до слепоочието имаше рана, която кървеше. Ръката му също не беше заздравяла. Започна отново опитите да се измъкне, но каквото и да правеше все едно да се опитва да изяде планина. Вратата на килията се отвори и нещо много силно го изрита в лицето. Джонатан загуби равновесие и падна по гръб.
- Питам те още веднъж. – каза фигурата. – Къде се намира Кръвта на Дракона?
- За последен път ще ти кажа, че не знам.
Фигурата отново започна да рита елфа. Джонатан се примири. Така вързан нищо не можеше да направи за да се защити. Тук щеше да си остане докато последната глътка въздух го напусне. Тогава...в този момент на примирение дойде и малка искрица надежда. Чу познат звук. Ревът на нещо познато го накара да се опитва да се пребори, да се опита да се предпази. Фигурата спря да го рита и се обърна с гръп към него. Единственото, което чу беше как фигурата извиква и след това замлъква завинаги. Една могъща лапа скъса веригите му. Елфа се изправи на крака и взе нещата си. Огледа се. Очите му отдавна бяха свикнали с тъмнината. Успя да различи силует на дракон. На малък дракон.
Елора и Анджелика стояха край лагерния огън и мълчаха. Вече два дни се лутаха в крък. Бяха загубили пътеката. Сега накъде щяха да вървят. Нямаха си най – малка идея накъде да тръгнат за да се измъкнат от това положение.
- Утре ще опитаме ли отново? – наруши тишината варварката.
- Защо не? И без това няма да намерим пътя. – Елора не изглеждаше много въодушевена. Нещо друго я мъчеше и това бе мъката по брат й, и че не могат да му помогнат.
Елфката загаси огъня.
- По добре да поспим. Вече се мръква.
- Добре. Приятни сънища. – Анджелика легна на земята и затвори очи....
Някъде далелеч Каралайн се разхождаше нервно из стаята си. Притесняваше за това което се случваше с децата й. Трябваше да им попречи да заминат. Сега имаше опастност и да не се върнат, а тя нямаше да понесе това. Касиди бе заминала преди няколко дни и още нямаше вест от нея. Момчето, което се бе опитало да я убие сега беше затворен в пещерите. От там трудно щеше да се измъкне. Седна на края на леглото. Все още не се беше въстановила напълно. Трябваше да се успокои. Имаше вярва в децата си. „Стига си си мислила най – лошото” – помисли си кралицата. Съблече официалните дрехи и навлече тънък халат. Легна в пухеното легло и се зави. Искаше само да поспи. Събуди се някъде към полунощ. В стаята беше студено. Каралайн стана и отиде до камината. Запали огън и седна на земята за да се стопли. Трябваше да разбере защо онова момче се бе опитало да я убие. На сутринта щеше да заповяда да го доведат за да говори с него. Все повтаряше на лечителя, че се чувства отпаднала и слаба, но той я уверяваше че след няколко дни ще е напълно здрава и няма и да има помен от нападението. Добови шум пред вратата. Изправи се и се загърна плътно в халата. Приближи се до вратата и я отвори готова да...
- Едуард? – изненада се. – Какво правиш тук?
- Пазя ви кралице.
- Чух някакъв шум...Ако беше по тъмно в коридора можеше да те нараня. – Каралайн се изчерви, но за щастие стражът не го видя. – Моляте уведоми ме ако драконът Касиди се върне.
- Да господарке.
Елфката се усмихна и затвори врата. Запъти се към леглото си и свали халата. Зави се и затвори очи след което отново потъна в света на сънищата.
Касиди вече беше отвела далеч своя млад господар. Сега вече беше в безопастност. Тя се приземи леко на земята и го изчака да слезе. След което свърза ума си с неговия много внимателно за да не то нарани.
„Господарю. Добре ли сте”
Джонатан малко сес стресна, но сметна за разумно да отговори.
„Ще се оправя. Трябва да се наспя и ще съм добре. Майка ми ли те прати?
„Да господарю. Много се притеснява за вас, а и имаше нападение. Опитаха се да я убият, но е добре.”
„Предай й, че сме добре. Тя как е?”
Джонатан не можеше да изглужда по шокиран и притеснен.
„Веднага се връщай при нея и я пази на всяка цена”
Драконът разпрери крила и се издигна във висините. Скоро се скри в облаците. Джонатан откъсна очи от небето и се огледа. Намираше се някъде в началото на блатото на обречените. Предният път за малко да се бе отсавил това прокълнато място да го погълне. Този път нямаше да направи същата грешка. На лицето му се изписа твърда решимост. Елфа нагази в блатото с уверена крачка...

Елора и Анджелика вървяха. И двете бяха много от чайни. Веченяколко дни се лутаха без да могат да намерят пътя. Струваше им се, че никога няма да се измъкнат. ОТ един от храстите се чу шум и момичета извадиха оръжията си. От храста изкочиха две срашно големи създания....зверове. Двамата си казаха нещо и след това се нахвърлиха върху момичетат, които яростно започнаха да се отбраняват. Елора и Анджелика бяха страшно добри, но срещу такива същества трудно щяха да се спранят. На – доброто, което можеха да направят бе да бягат. Двете бягаха колкото сили имаха. Докато тичаха Елора се препъна и започна да се търкаля надоло по един стръмен склон. Анджелика я последва. Двете лежаха в подножието на склона и наблюдаваха как съществата ги подминават.
- Кои бяха тези?
- Ако съдя по гласовете това са двемомчето, с които си имах проблеми преди известно време. – каза Елора. – Казват се Виктор и Алекто, но не ми е ясно какво е станало с тях.
Елфката и варварката се гледаха известно време и се изправиха. Започнаха да изтупват дрехите си от листа и клонки.
- Сега къде сме? – Елора се огледа.
- Нямам представа. – Анджелика също се огледа. – Пред нас има планина.
Отново се чу шум. Из зад близкото дърво се показа Джонатан. Елфката и варварката го гледаха известно време. Дали беше мираж или истина. В крайна сметка и двете му се хвърлиха на врата като го събориха на земята. След като го изправиха и се Елора го прегърна, след което заплака на рамото му.
- О Джонатан. Аз...толкова....помислих....
- Спокойно сестричке. Тук съм. Добре съм. – каза Джонатан и покали Елора по косата. Пусна сестра си и се приближи до Анджелика като я целуна и прегърна. Двамата останаха така близо минута. След това тримата продължиха по пътя пред тях.

...На вратата се чукаше силно. Елфката го чуваше много тихо. Звукът от блъскането идваше като ехо от върха на планина. Постепенно се увеличаваше. Каралайн отвори очи. Изправи се. Намираше се в стаята си, а блъскането по вратата беше силно. Стана и облече халата се. Отвори.
- Какво има?
- Драконът се върна. – отвърна стражът.
Кралицата веднага се запъти към камината където по принцип обичаше да стои Касиди. Когато влезе в стаята я видя да леже край огъня. Приближи се и я погледна право в очите. Свърза ума си с нейния. Разговорът беше дълъг. Драконът разказваше за това, което беше видял. След като нарушеха умственото сливане Каралйн не изглеждаше никак щастлива. Изправи се и остави Касиди да поспи. Седна на един стол край камината започна да говори на себе си.
- Не трябваше да ги пускам. Трябваше да се възпротивя...трябваше....
- Господарке?
Елфката се сепна. Стана и се обърна към вратата. Там стоеше Едуард. Стражът изглеждаше загрижен, затова Каралйн го покани да й прави компания.Елфката се усети, че докато той се опитваше да я размее мислите и тръгваха към него. Намираше го за сладък, красив, силен. Беше и симпатичен. Прогони всякакви мисли от главата си и се заслуша в думите му като на края се засмя....
...В това време далеч от града на елфите трима приятели вървяха през гъсти гори. Почти бяха стигнали до мястото където беше скрита Кръвта на Дракона. Джонатан, Елора и Анджелика стояха в подножието на планина. Над тях на около 100 метра имаше площатка. Сигурно там се намираше и Драконовата кръв. Тримата започнаха да се катерят бавно. Скалата не беше от най – добрите. Едно погрешно хващане или стъпване и можеше да полетят надолу. След няколко маса изморително катерене тримата стояха на площадката и дишаха тежко.
- Друг....път....няма да .....повечя нама да го направя..... – задъхваше се Джонатан.
Не получи никакви отговори понеже момичетата лежаха и жадно си поемаха въздух. Стояха така поне полвин час след което навлязоха в пещерата, но още не бяха направили и три – четили крачки се чу ззлокобен смях от който кръвта на Джонатан се смрази. От мрака се покаца Вдовицата заедно със слугите си и Виктори и Алекто, които само чакаша знак да се нахвърлят върху елфите и варварката.
- Криофел! – извика Джонатан.
Елора и Анджелика го изгледаха шокирано, но оставиха коментарите си за по късно.
- Предайте се и ни дайте Кръвта на Дракона. – каза Вдовицата. – Дайте ни я и ще ви пуснем живи от тук.
- Мечтай си кучко. – отвърна Анджелика и извади меча си.
Джонатан и Елора я последваха. Вдовицата не изглеждаше много радостна. Каза нещо на Древния език. Вдигна ръцете си и земята се разтресе. Джонатан загуби равновесие и падна на колене. Елора и Анджелика започнаха да залитат първо на ляво, после надясно и накрая и те се озоваха на земята. Когато всичко се успокои елфите и варварката се изправиха. Вдовицата я нямаше. Пред тях стояха само Виктор и Алекто в новите си форми. Двамата се хвърлиха в бой. Ноктите им успяха да докопат Елора и раздраха рамото й. Джанатан се хвърли да защити сестра си. Отблъсна едното същество. Не знаеше дали е Виктор или Алекто, но не го и интересуваше много. Нахвърли се напред като дива котка. Джонатан се носеше с грациозността на пантера. С няколко скока Джонатан се озова отново до сестра си и далеч от звяра.
- Добре ли си? – попита той.
Елфката не отговори. Само кимна и се обърна за да помогне на Анджелка. Единия звяр отново се нахвърли върху младия елф, но той успя да се дръпне навреме.
„ О смърт бъди ми вярна. Танцувай с мен”
Това беше единствената мисъл, която мина през главата на Джонатан преди да нападне. Усети остра болка и погледна към гърдите си. Там се личаха ноктите на съществото стоящо пред него. Това не попречи на елфа да забави крачка. С няколко големи скока се озова зад звяра и с един замах разсече главата му. Не губи време да чисти меча си, а се втурна да помага на Елора и Анджелика. Сестра му се биеше с останалия звяр, но битката май не вървеше на добре затова Джонатан замахна и разряза втора глава на две. Помогна на сестра си да се изправи и се огледа за Анджелика. Никъде не я видя. Тръпки го побиха. Ами ако...? Приближи се до ръба и я видя да се държи с едната ръка за един издаден камък. Джонатан веднага се наведе и след като гърдите му упряха в камъка той подаде ръката си и хвана приятелката си точно в момента преди тя да падне. Анджелика го изгледа уплашено.

- Не ме пускай.
- Няма. Опитай се да се набереш.
Ръката на елфа започваше да се поти. Анджелика се опита да се набере, но усети как се изплъзва от хватката на приятеля си.
- Дръж се! – извика Елора.
- Съжалявам. Някой ден отново. – Анджелика се вгледа право в очите на елфа. – Обичам те.
След това се пусна и полетя надолу в пропаста.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕ! Донатан се изправи и седна на колене си.Сълзи се застичаха по бузите му. Сякаш сърцето му се разкъса на две. Беше намери момичето, което смяташе за любовта на живота си. Макар и двамата да бяха от различни раси той силно се беше привързал към нея. Сега не можеше да повярва, че това се е случило.Тази загуба беше тежка. Джонатан стегна юмруците си и удари с все сила в земята. Не можеше да го понесе. Елора прегърна брат си. Стояха така известно време и когато елфа започна да се поузпокоява Елора се изправи. Джонатан също се изправи и погледна сестра си. Погледът който и отправи напрово я накара да замръзне.
- Хайде да намерми тази Кръв на Дракон.
Джонатан се обърна с гръб към пропаста където бе паднала Анджелика и навлезе в непрогледния мрак на пещерата през него. Елора го последва и скоро тя също се изгуби в мрака. Огледа се за да намери брат си, но никъде не го виждаше. Дори след като очите й свикнаха с тъмнината тя не го откри. Започна да се притеснява, но бързо прогони мислите, че може да му се е случило нещо. Сигурно е тръгнал да търси Кръвта на Дракона. Пред елхката имаше две разклонения. По кое да поемеше. Джонатан беше тръгнал по едно от тях, но по кое? Елора тръгна по разклонението в ляво отнея. Беше тясно и миришеше на влага. От време на време от стената се отронваше по някое камъче. Елфката вървеше мълчаливо и оглеждаше във всички посоки да не би да попадне на това което търсеше. В това време точно в обратната посока Джонатан вървеше по доста широка отсечка. Въздухът беше застоял. Вървеше в непрогледен мрак и само шумът от стъпките му го ориентираше. Вървеше известно време като се спъваше в камъни. Започна да става все по светло. Докато крачеше с равна стъпка отново се спъна, но този път не успя да запази равновесие и залитна. Имаше лек наклон и Ричард се затъркаля по него. Спря чак когато гърбат му се удари в нещо голямо. Погледна нагоре и видя първо крака. Изправи се и застана очи в очи с Вдовицата.
- Благодаря, че ми показа къде се намира Кръвта, но сега трябва да спреш дотук. Тялото на жената започна да се уголемява и с всяка минута ставаше все по голямо и по грозно. Пред Джонатан стоеше огромен паяк. Зъбите му бяха само колкото едната ръка на елфа.Странното бе, че за паяк тя имаше само едно око.Сабята вече беше в ръката на младия принц когато вдовицата се нахвърли върху него и успя да докопа единия му крак. Заби зъбите си и Джонатан усети как кракът му се парализира. С един от осемте си крака Вдовицата изби сабята от ръката на елха и заби крака си в рамото му…В това време Елора вървеше по тясната пътека, която се стесняваше все повече. Чу писък. Този писък и беше някак странно познат. Спря се и се услеша. Когато викът се повтори тя се обърна и се затича в посоката от която беше дошла. Тичаше с всички сили. Дори не забеляза кога започна леко да се задъхва. Вече тичаше по широката пътека. Скоро стигна до мястото където бе брат й. Видя го да лежи под огромно космато туловище. Тръпки побиха елфката и отначало тя замръзна на място не способна да реагира по какъвто и да е начин, но бързо се отърси от това. Лъкът й стоеше в ръката й. Стрела след стрела започнаха да се забиват в тялото на Вдовицата, която сякаш не ги усещаше.
- С тези клечки за зъби ли смяташ да ме победиш?
Елора не отговори нищо. Прицели се и пусна поредната стрела, която попадна точно в окото на паяка. Чудовището се отдръпна от Джонатан и с рев се нахвърли върху елфката. С един замах я запрати в стената. Гърбът и се удари в камъните и Елора се свлече на земята. Опита се да се изправи, но краката й не я държаха. Джонатан лежеше и гледаше как Вдовицата се подготвяше да убие сестра му. Събра всичките си сили и се изправи залитайки. Добра се до сабята си и куцукайки се доближи до Вдовицата.
- Това ти е за Анджелика. - чудовището се убърна точно в момента, в който Джонатан забоде сабята си на мястото където би трябвало да се намира сърцето. – А това ти е затова, че се захвана с мен и сестра ми.
Следващият замах беше фатален. Вдовицата се строполи на земята и след миг тялото и отново беше човешко. Тя се опита да се изправи, но не успя и това беше последната й глътка въдух преди да потъне в света на вечния мрак. Джонатан помогна на сетра си да се изправи и се приближи до олтара който стоеше в средата на тази голяма каменна зала. Запристъпва бавно и спря пед малкото шишенце, което стоеше на каменна маса.
„Толкова малко нещо, а такива големи бели причини”
Тази мисъл беше единствената минала през главата на елфа преди да вземе шишенцето и да го пъхне в джоба си. Искаше му се да отпие, но нещо му подсказваше, че още не е дошло времето.
В това време далеч от планината Каралайн стоеше пред камината с Едуарт, който я размиваше. Стояха така вече часове. Навън се чуха викове. Каралайн се изправи и подкрепяна от Едуарт излезе на терасата да види какво става. Всички елфи се бяха събрали на едно място и сочеха към небето. Беше станало алено червено. Една комена прелиташе и се скри зад слънцето. Кралицата се усмихна и заговори пред всички, които веднаха замлъкнаха.
- Справили са се! Кръвта на Дракона е в безопастност.
Всички елфи започнаха да викат и да се смеят. Всеки танцуваше на място за да възхвали пазителите на Кръвта.
Двамата елфи вече вървяха по пътя за дома. Елора лежеше на ръчно направена носилка дърпана от Джонатан, който куцукайки се опитваше да върви възможно най – бързо.
- Братко успяхме!
- Но на каква цена.?!
- Всичко ще се управи. – Елора изтена тихо.
- Лежи спокойно сестричке. Като се приберем у дома ще се оправиш. – Джонатан вървеше с горе – долу равномерна крачка.
У дома. Вече толкова време бяха далеч от дома. През толкова неща беше преминал. Отначало проклятието тегнещо над него, а сега всичко случило се...Беше намерил себе си по времето на това пътуване. Сега искаше само да се прибере у дома. Живота му коренно се беше променил и когато видеше майка си щеше да се промени още по вече...


Край на първа част. Ако ви е било интерестно, моля коментирайте в тази тема. След като разбера мнението ви, ако е положително ще пусна и Втора част.

ебаси маиката искам да го гледам това мн е яко браво

Мерси. Поласкана съм, че мислиш така. В момента пиша Втора част, малко да я обработя и ще пусна част от нея.

страхотна писателка си,направо 2-ра j.k.royling.

Сериозно? Чак пък толкова. Мерси . Пък аз си мислех, че не се е получило много добре. Искате ли да пусна втора част, докъдето е написана.

4е и пита6.

Гора като всяка друга, но по различна от останалите. Макар навсякъде другаде да имаше всякакви животни тук витаеше нещо различно. Тук живееше едно друго животно. То не ходеше на четири крака и нямаше опашка или козина. Вървеше на два крака, но не беше птица. Не можеше да се нарече и човек макар, че много приличаше на такъв. Всъщност се различаваше само по това че ушите му бяха по дълги от нормалното и заострени в края. Това бяха елфите. Древен народ славещ се с великата си история и сега славеш се с трима младежи допринесли за запомнянето на елфите във вечността. Джонатан и Елора бяха брат и сестра и съвсем скоро щяха да предвождат народа си. Колкото до приятелката им варварка – тя не беше с тях за да сподели радостта от победата. Преди три години тримата приятели бяха предприели пътешествие за спасяванетона кръвта на първия дракон. Тази кръв можела да дари изпилия със силата и знанията на дракона затова тримата трябваше да предодвратят тя да попадне в лоши ръце. В края на това пътуване Джонатан и Елора спасиха кръвта , но на висока цена. Животът на тяхната приятелка бе загубен. Духът й бе отишъл при Великите*. Сега кръвта се намираше в безопастност в града на елфите – Уоодхил и трябваше да остане там. Елора си беше намерила приятел в лицето на пазителя си Годрик и прекарваше почти цялото си време с него. Джонатан още тъгуваше по загубената си приятелка. Чувтвата му към нея още го измъчваха и не му даваха мира, но рано или късно трябваше да ги загърби...
Слънцето се показваше на хоризонта. Във въздуха се носеше уханието на цветя и сутришна роса. Джонатан вървеше между дърветата в гората около Уоодхил.
„Рано тази сутрин росата намокри цветята. Ти направи ме значим. Аз карам сезоните да не се променят. Понякога в живота тичам напосоки. Няма да бягам от прамяната. Топло е слънцето, което покрива тялото ми. Напомня ми за теб, първата любов. Това бяха дните, които промениха живота ми.”
Елфа клекна и откъсна едно цвете след което го захвърли по посока на планината където част от него се бе откъснала. Вятърът понесе цветето и щеше да го остави чак когато пристигне на желаното място. Наметалото на елфа се развя от вятъра. Джонатан прибра един кичур коса зад ухото си и припряно закрачи към къщата си. Когато влезе в града и се заизкачва по стътлбите се изненада, че толкова рано вече нямаше никой. Къде бяха отишли? Касиди вече беше доста едра за да влиза в къщата. Майка му сигурно беше някъде по работа из града, а Елора сигурно прекарваше времето си с Годрик. Джонатан отново беше сам. Отиде до библиотеката и взе от там Легенди за Драконовия народ. Върна се при камината и седна на един стол. Зачете се. Не знаеше колко време е минало, но явно беше заспал защото когато отвори очи книгата лежеше на земята, а навън беше тъмно. Огънят в камината почти беше загаснал. Изправи се и отново го разпали.
- Мамо? Елора?
Никой не отговори. Явно още беше сам. Къде бяха всички? Излезе на терасата и се огледа. Градът беше празен. Джонатан отиде до стаята си и си взе една връхна дреха. Излезе от къщата и след около пет минути вече обикаляше града. Никъде нямаше жива душа. Сякаш се бяха изпарили. Обиколи още няколко пъти когато в далечината пред него се чуха познати гласове. Не след дълго в полезрението му попаднаха майка му, сестра му и останалите елфи от града. Джонатан спря на едно място и ги изчака да се приближат.
- Мамо? Къде бяхте?
- Доло при езерото. Алтар си отиде и трябваше да го почетем.
- Съжалявам. Защо не ме събудихте?
- След загубата на вар.....Анджелика решихме, че ако си починеш може да се почустваш по добре. – пое инициативата Елора.
- Трябва да поговорим. – Джонатан ги изгледа с поглед който сякаш казваше „ Взел съм важно решение”
.... Огънят в камината осветяваше стаята, в която се намираше едно семейство, на което му предстоеше голяма промяна. Усещаше се напражение във въздуха примесено с тъга и още нещо...
- Майко, Елора! – започна Джанатан стараейки се тонът му да не издава чувствата му.
- Говори синко. Говори свободно.
- Трябва да замина.
- Да заминеш? – Елора изглеждаше потресена.
- Да. Трябва да намеря...не знам какво, може би нещо, което ще ми помогне да продължа напред. Знам, че трябва да тръгна. Усещам го...тук.
Джонатан сложи ръка на сърцето си и остана така около минута за да може семейството му осмисли казаното до тук.
- Знам, че ще се притеснявате. Знам, че след толкова години през които сме били разделени вие сте тъгували и не искате да се разделяме отново, но смятам, че така е правилно. Не знам накъде ще тръгна. Знам само, че когато тръгна няма да се върна.....известно време. Моля ви раз.....
Елора и Каралайн се се изправиха и прегърнаха елфа.
- Разбираме те.
- Няма да те спираме, синко. Щом това е важно за теб.
- Благодаря ви. Благодаря за разбирането. Ще се наложи да тръгна преди изгрев. Моля ви не ме изпращайте. Не искам да си казваме сбогом понеже ще се върна.
Джонатан се отдръпна внимателно от прегръдката на майка си и сестра си и излезе от стаята. Трябваше да си събере малко багаж. Най – вероятно малко дрехи, храна, оръжието му. Елфа подреждаше багажа си. Малко настрани от меча видя рога, който можеше да повика всеки дракон в близост. Взе го и го прибра в един шкаф. В това пътубане нямаше да му трябва. Спомни си думите на пророка за Драконовата кръв. ОТиде до един рафт и от там взе едно малко шишенце. Толкова малко, но толкова сила криеше в себе си. Джонатан го прибра в джоба си. Прибра меча в ножницата закачетна на една закачалка и стегна раницата си. Трябваше да поспи. Утре щеше да замине надалеч, но колко далеч щеше да стигне?
Джонатан се отдалечаваше от мястото, което наричаше свой дом. Елфа се обърна и погледна към нагоре. Слънцето едва се показваше на небосклона и нежните му лъчи погалиха по личето на момчето.
- Ще се върна.
Елфа тръгна по прашният път. Краката му сами се движеха и скоро той напусна пределите на Драконовия град. Сега само той избираше посоката, в която да върви. Джонатан стоеше на кръстопът. Лагерният огън огряваше лицето му, на което беше изписано тъга.
„ Още малко” – помисли си елфа и погледна небето където току що се беше показала Северната звезда служеща за пътеводител на пътници и авантюристи. Огънят беше набързо загасен и младежът отново беше на път. Горите през които минаваше бяха гъсти.Няколко дни се луташе на посоки докато накрая не се изгуби. Една вечер край лагерния огън на елфа се озова малко дребно същество с лице почти скрито зад голяма брада и мустази. На гърба на съществото имаше брадва не по голяма от самото него. Това беше джудже.
- Добър вечер пътнико.
- Добра да е. – елфа се отдръпна и направи място на дждуджето до огъня. – От далеч ли идваш?
- Роден съм тук. Преди време напуснах за да търся приключения и слава, но сега съм вече стар за тези работи.
- Заповядай. – принца подаде на малкия човек комат хляб и сирене. – Не е много, но...
- Благодаря. – джудето ги пое и се усмихна. – Как да ти се отблагодаря?
Двамата се гледаха близо минута. Погледите им се срещнаха и накрая двамата извърнаха глави.
- Изгубих се. Трябва да стигна до Петте Камъка.
- Това ли било? – джуджето плясна с ръце и се изправи. – Не си далеч приятелю. На два часа път от тук – посочи право напред. – Ще видиш един хизсъхнал хралупест бор. От него завиваш на ляво и след още около полвин час ще си на пристанището.
Елфа кимна, че е разбрал. Пресегна се към раницата и извади две одеала. Постели идното на земята и подкани новия си приятел да се настани отгоре му близо до огъня. Другото остави за себе си....
...Минаваше полунощ. Джонатан стоеше седнал на един паднал дънер и наблюдаваше огъня. Не откъсваше очи от пламъците. Очите му се насълзиха и елфа премигна. Пред него стоеше Анджелика, която го гледаше и се усмихваше. Джонатан се стъписа. Тя се приближи към него и протегна ръка. „Не си виновен. Окото се върти и пак ще се срещнем.” Както се беше появила така и изчезна. Джонатан отвори очи и вдигна одеалото, което беше паднало на земята. Огънят беше отдавна загаснал и той го разпали. Беше сънувал. Само сън, една надежда, изгубена надежда.
Рано сутринта елфа приготви багажа си.
- Благодаря, че ме упъти.
- Ти ми позволи да спя в лагера ти, да ям от храната ти. Аз имам „ко – вам”
Джонатан стоеше на палубата на Небесен ангел. Река Коо. За пръв път виждаше толкова красива местност. По бреговете на реката имаше тучна зеленина, а някъде и рибари ловящи риба за прехрана или търговия в някой близък град. Като се замисли Джонатан трябваше да спре някъде. Провизиите му бяха на превършване и трябваше да си набави нови. Слънцето беше високо в небето, а попътния вятър издуваше платната. Младият мъж стоеше на палубата и гледаше простора пред себе си. По едно време капитана на Небесен ангел се приближи до него и го заговори.
- За първи път ли пътуваш с кораб момче?
Елфа се обърна и погледна мъжа до себе си. Беше едър и възрастен, по лицето му се виждаха белези.Мустаците и брадата му бяха бели като косата му.
- Да. Кое е най –близкото пристанище.?
- Пътувам до Лебеда за стоки за друга държава.
- Тогава до там пътят ни е общ. Благодарен съм, че се съгласихте да ме качите на кораба си. Наистина е забелижителен.
- Благодаря, но чесно рядко виждам елф толкова далеч от родината си. Вземи.
Капитана му подаде шапка и му обясни, че там където отива кораба хората не са дружелюбно настроени към елфите.
- Мерси! – Джонатан пое шапката. – Слизам в каютата.
Капитанът кимна и се запъти към мостика. Елфът слезе в трюма където се намираха каютите на екипажа. Това беше търговски кораб. Имаже късмет, че се съгласиха да то приемат като пасажер и че имаше свободна каюта. Джонатан остави багажа си и легна в койката. Загледа се в дъските над главата си. Защо беше заминал? Дори не можеше да си отговори. Какво търсеше? Дали беше нещо материално или нещо на по високо ниво. Не знаеше отговора! Знаеше само, че това, което търси не се намира в родината. Корабът се клатушкаше от леките вълни на реката и постепенно Джонатан се онесе в сън.
Беше мрачно и тихо. Джонатан вървеше…стъпките му не се чуваха.
“Къде съм?” Какво е това място?”Мислите му препускаха като коне в прерията. В едно кътче на ума си Джонатан усети надигащата се паника.
- Ехоооо. – провикна се той, но тишината погълна вика му. – Има ли някой тук.
Мъртвата тишина продължаваше да обгръща младежът. Паниката го завладя и младият принц се затича напред. Не знаеше колко е тичал. Стори му се цяла вечност… не беше изморен, дори не се задъхваше. Спря се. “ О Велики!” изпрати мислен зов елфа “Къде се намирам”. Нещо премина покрай него. Джонатан се обърна, но там нямаше нищо. Тъмнината го обгръщаше плътно. Какво беше минало покрай него? Наистина ли не беше сам или умът му си правеше номера с него. Нещо го докосна по рамото и елфа подскочи, но отново нямаше никога. За разлика от предишният път обаче….
„Краят на безкрая” – този шепот или по скоро тих глас разцепи тишината и продължи да го повтаря.
- Кой си ти? – извика Джонатан. – Къде се намирам.
Някаква светлина се появи в далечината и бързо започна да се приближава към него. Джонатан остана известно време на мястото си, но после започна да отстъпва. Светлината се приближаваше все повече и повече…..
- АААААА. – елфът отвори очи. Стоеше седнал в койката си. По тялото му се стичаше ледена под. Целият трепереше. Какво беше това? Сънувал ли беше? Не знаеше.
- Боже. Изглеждаше толкова истинско. – каза си Джонатан и слезе от койката. Излезе от каютата и се качи на палубата. Навън беше тъмно. Луната беше високо в небето и осветяваше целия кораб. Младежът се подпря на перилата и се загледа в отражението на луната, която образеваше лунна пътека във водата. Застоя се така известно време когато усети, че някой го преближава. Обърна се.
- Лоши сънища? – беше капитанът заментнат с наметало и с лула в уста.
- Да. Вероятно съвеста ми. – отвърна Джонатан.
- Е, млади момко. Защо си тръгнал тъй далече от дома?
- Тръгнал съм да търся, но не знам какво. Може би знание, можеби власт или сила, може дори смъртта да търся. Не знам. Сърцето ми казва да търся и това и правя.
- Трудно ще е младежо. Това е пътуване за преоткриване. Нарича се Бри-крорст. При всеки настъпва различно, но някой се плашат и не поемат по този път. Нали не се страхуваш? – капитанът хвана лулата с ръка.
- Не се страхувам капитане. – отвърна Джонатан. – От къде знаете.
- На твоите години и аз започнах това търсене. Сега съм такъв каквъто е трябвало да бъда. По добре легни да поспиш. Утре при зори ще сме на пристанището.
Джонатан кимна и се запъти отново към каютата си. Сега вече беше наясно. Слезеше ли на брега неговото търсене, неговия Бри-крорст започваше. Кой знае кога и как щеше да свърши, но в края…вече знаеше, че ще преоткрие нещо….нещо важно.
…. Слънцето едва се подаваше на хоризонта. Джонатан стоеше на пристанище Лебеда с багажа си в ръка. Обърна се назад. Там…закотвен стоеше корабът, с който беше стигнал до тук. Нямаше връщане назад. Вече беше далече от дома…сам и без подкрепа. Сега трябваше да внимава, да се пази, но и да се постарае да намери това, за което беше предприел това пътуване. След като се увери, че шапката добре покрива ушите му Джонатан вдигна раницата си и тръгна към града. Не беше далеч…на около миля от пристанещето. Пеша сигурно щеше да пристигне по пладне. Вървеше по пътя, а около него имаше всякакви хора. Някой стояха зад сергиите си и викаха…така привличаха клиенти. Продаваха стоката си.Имаше всякакви търговци на пристанището. На няколко пъти го спираха и се опитваха да го накарат да си купи платове, кожи, храна… Джонатан нямаше време…време. Защо ли се замисляше за времето? Имаше много време…можеше поне да поразгледа.
- Хубава кама.
- Добър ден, господине! – търговецът се усмихна и Джонатан видя зъбите му. Някой от тях бяха развалени. Явно от доста време не ги беше мил. – Много е хубава. Една от
най – добрите ками, които съм продавал някока. Доставиха ми я директно от Айтос. Няма да намерите никъде по добра изработка…
- Колко? – Джонатан нямаше нужда от кама. Имаше си меча, но знаеше какво ще стане, ако го използва за нападение без основателна причина.
- Само осем златни монети.
Джонатан си придаде физиономия, която казваше, че е разочарован. Отвори кесията си.
- Имам само кринтари. Бях по работа в градът на елфите. Нямаше да ме допуснат, ако нямам от техните пари…
- Нали не си на страната на тези извратени кучи….
- Не. - Джонатан преглътна убидада нанесена от търговецът, но трябваше да се прави на човек. – Мисля, че два кринтара се равняват на осем златни монети.
Джонатан подаде парите на търговецът и взе камата. Благодари и продължи по пътя си. Срещаше още много търговци, които се опитваха да му продадат стоката си, но той не се интересуваше. Някъде към края на пристанището нещо привлече вниманието му. На края на улицата, на едно буре стоеше възрастен мъж. На гърба си имаше дрипи, които явно не му бяха много от полза. Пред него имаше една консерва…Сърцето на Джонатан се сви. Горкия човек. Какво ли го беше сполетяло, че да го докара до просешка тояга?Минавайки покрай него пусна две монети в консервата си и продължи по пътя си. Напусна пристанището.
Беше пладне когато елфът пристигна в градът. Бешедоста оживено място. Пълно с хора. Джонатан не разбираше защо толкова мразят елфите. Преди да се развали проклятието той също беше, човек. Там от където идваше хора и елфи живееха заедно без да си пречат или нещо подобно. Даже си помагаха, в почти всичко. Хората там не бяха много добри войни, но затова пък умееха много други неща, а елфите – отлично се справяха в защитата на града плюс, че общуваха и с дракони, които в крайна сметка също бяха голяма сила.